Диляна Тинева: Свободата на четящия да открие собствената си истина в нещо написано е съкровението на литературата
- 28 Окт 2016
- kompasbg
За Диляна Тинева и живота като пентименто*
Стиховете на Диляна Тинева отдавна са начертали своя щрих върху богатата литературна карта на Бургас. Но едва сега се родиха в книга. „Пентименто“ – платното на Диляна, даряващо ни със спокойни, щедри, плътни, наситени с детство, спомени и душа думи. Думите, изразяващи тихите емоции – отзвук от пламтящи житейски трусове и страсти, уталожени, преболени, магично въздействащи и пречистващи.
Животът като пентименто – старите пластове винаги прозират в „платното на душата“, а върху тях рисуваме нови – по-цветни или не толкова, но истински.
*пентименто - художествена техника, при която част от рисунката е изтрита от художника и след това препокрита, за да промени из основи картината - да открие или скрие човешки фигури, предмети или да промени тяхното положение
Роза МАКСИМОВА
- Честита книга, Диляна! Пентименто е термин от живописта. Как избра заглавието? Кои са пластовете в книгата, които са те вдъхновявали през годините? Какво искаш да изчегърташ от живота си?
- Благодаря! Ох, много неща бих пропуснала в живота си, има събития, които бих заличила с радост, ако можех... Но така вероятно ще престане да бъде моят живот... И това е въпрос, на който никога не мога да си дам отговор. Дали бих променила нещо? Как да знам, като съм затворена вътре в платното и не мога да го погледна отгоре... А вдъхновението просто съществува, то е като дишането. Не случайно коренът е един и същ. Всичко е в Духа. Аз обожавам езика. В съвсем конкретния смисъл на думата. Смятам, че това е не само материал на Сътворението, но и проекция на самата Божественост. Мисля, че всяко нещо около нас е език. Особено в изкуството - там всичко е език. И се опитвам да си преведа всеки един от езиците на нещо създадено на моя език. Затова повечето от стиховете в книгата са не вдъхновени, а направо произлезли от песен, картина, думи на някой друг. Те са моят превод на моя език, на нещо, което е оставило отпечатък в съзнанието ми.
- Какви послания отправяш към читателите с „Пентименто"?
- Не мога да определя. Със сигурност не отправям нещо целенасочено. Аз обичам модернизма, импресионизма, експресионизма, т.е. впечатлението, изразяването. Самият акт на изказване, на написване е вече послание. Изричането е общуване с някого, това е знак към другия, че очакваш отговор от него. Какъв е той е магията на изкуството. Свободата на четящия да открие собственото си послание, собствената си истина в нещо изречено (написано) е съкровението на литературата. Ако четящите открият послания за себе си в книгата - значи тя е успешна.
- Ти пишеш стихове отдавна, публикувала си в литературни сайтове, позната си на читателите, но едва сега реши да издадеш книга. Защо? Кое те спираше?
- Книгата събираше смелост да се роди. Не бях сигурна дали искам тя да излиза. Толкова хора публикуват. Толкова добри книги има. Събирах смелост да се подредя някъде там и аз. Пък и книгата някак нямаше импулса да разчупи черупката и да се излюпи.
- Кога не пишеш стихове?
- По-често не пиша, отколкото пиша /смее се/. Но съм забелязала, че при силни емоции, при силен гняв, или силна радост не се получава. Стиховете си избират спокойните моменти, в които могат необезпокоявани от трусовете на момента да се изрекат. Тихите емоции са тяхната почва. Страстите ги заглушават - те ги хранят, да, но след като са отшумели, след като са оставили отпечатъка си. Ето каква хубава дефиниция за „Пентименто” се получи. Нещо трябва да се преживеее, да остави цвета и силуета си на платното на душата, за да съмееш да рисуваш отгоре му.
- Доколко, според теб, е важно, възможно и нужно да изразяваш себе си /и преминаващата през теб стихия/ докрай, да разголваш душата си?
- За мен това е много важно. Но аз съм такъв човек. Аз обичам думите и не мога да се развивам и да вървя напред, ако не се изричам. Има хора, които предпочитат да събеседват с вътрешния си глас. Така се чувстват по-уютно. А за разголването на душата - сигурна съм, че тя има механизми, с които се защитава и не позволява да излезе на показ. Пълното разголване е пагубно за нея. Тя все пак е завита от булото на майя, както казват индийците, от воала на невидимото. И ти показва и извежда наяве само това, от което имаме нужда в определен миг. Защото в нашето същество същественото е тя, душата. Тя е по-умната.
- Как оценяваш нивото на съвременната поезия?
- В момента, според мен, ние преживяваме ренесанс на литературата. Каквото и да се говори, мисля, че сега има много богат избор на много добри неща - и поезия, и проза. На наистина добри неща.
- Наскоро 4-годишната ти дъщеря написа стихотворение в памет на жертвите от атентата в Париж. Тъжно е, че децата ни пишат стихотворения за такива неща, а не за щастливо и безоблачно детство. Накъде върви светът? Оптимист ли си за едно светло и спокойно бъдеще?
- Ако светът върви накъдето го водят децата, той ще върви на добре. Тя пречупи по един вълшебен начин тъжното и жестокото и го превърна в едно простичко: „Моля, запазете ми шоколадите! Аз така ги обичам!” Това са важните неща. Ако се научим, че в най-дребните неща е въплътен най-огромният смисъл, ще видим света през детските очи и ще се справим. Силно се надявам на това, колкото и да ме разколебава всичко наоколо... Дано успеем, дано децата ни помогнат. Вярвам, че те имат тази сила.
- Кое е по-важно за поета – с творчеството си да измени света около него или да изрази вътрешния си свят? Може ли според теб поезията да промени света?
- Това са свързани неща. Когато изразяваме себе си, ние извеждаме нещо от себе си и освобождаваме място за нещо ново. Така се променяме. А когато ние се променяме, това променя нашия малък свят, той променя големия. Ефектът на пеперудата, или както беше казал някой: „За всяко нещо в света съм отговорен аз”
- Напоследък много хора пишат стихове. Как си обясняваш това – защо хората пишат?
- Нека пишат. По- добре да пишат, отколкото да стрелят. Писането е изразяване на себе си, освобождаване. Със сигурност това ни прави ако не по-добри, то поне по-спокойни. Добро или не, писането е терапия за духа. Така че не виждам лошо в това. Е, въпросът с огласяването на написаното е вече друго нещо /смее се/.
- За какво мечтаеш, Диляна?
- За спокойствие, за мир - истински, пълен и хармоничен мир навън и вътре. В света и в себе си. Мечтая светът да се смири. Децата ми да видят такъв свят, какъвто сме виждали ние. Мечтая да дойде ден, в който всички ще бъдат с искрена усмивка на уста. Това източните хора наричат „Церемонията на цветята”. За тази церемония мечтая.
Стиховете на Диляна Тинева отдавна са начертали своя щрих върху богатата литературна карта на Бургас. Но едва сега се родиха в книга. „Пентименто“ – платното на Диляна, даряващо ни със спокойни, щедри, плътни, наситени с детство, спомени и душа думи. Думите, изразяващи тихите емоции – отзвук от пламтящи житейски трусове и страсти, уталожени, преболени, магично въздействащи и пречистващи.
Животът като пентименто – старите пластове винаги прозират в „платното на душата“, а върху тях рисуваме нови – по-цветни или не толкова, но истински.
*пентименто - художествена техника, при която част от рисунката е изтрита от художника и след това препокрита, за да промени из основи картината - да открие или скрие човешки фигури, предмети или да промени тяхното положение
Роза МАКСИМОВА
- Честита книга, Диляна! Пентименто е термин от живописта. Как избра заглавието? Кои са пластовете в книгата, които са те вдъхновявали през годините? Какво искаш да изчегърташ от живота си?
- Благодаря! Ох, много неща бих пропуснала в живота си, има събития, които бих заличила с радост, ако можех... Но така вероятно ще престане да бъде моят живот... И това е въпрос, на който никога не мога да си дам отговор. Дали бих променила нещо? Как да знам, като съм затворена вътре в платното и не мога да го погледна отгоре... А вдъхновението просто съществува, то е като дишането. Не случайно коренът е един и същ. Всичко е в Духа. Аз обожавам езика. В съвсем конкретния смисъл на думата. Смятам, че това е не само материал на Сътворението, но и проекция на самата Божественост. Мисля, че всяко нещо около нас е език. Особено в изкуството - там всичко е език. И се опитвам да си преведа всеки един от езиците на нещо създадено на моя език. Затова повечето от стиховете в книгата са не вдъхновени, а направо произлезли от песен, картина, думи на някой друг. Те са моят превод на моя език, на нещо, което е оставило отпечатък в съзнанието ми.
- Какви послания отправяш към читателите с „Пентименто"?
- Не мога да определя. Със сигурност не отправям нещо целенасочено. Аз обичам модернизма, импресионизма, експресионизма, т.е. впечатлението, изразяването. Самият акт на изказване, на написване е вече послание. Изричането е общуване с някого, това е знак към другия, че очакваш отговор от него. Какъв е той е магията на изкуството. Свободата на четящия да открие собственото си послание, собствената си истина в нещо изречено (написано) е съкровението на литературата. Ако четящите открият послания за себе си в книгата - значи тя е успешна.
- Ти пишеш стихове отдавна, публикувала си в литературни сайтове, позната си на читателите, но едва сега реши да издадеш книга. Защо? Кое те спираше?
- Книгата събираше смелост да се роди. Не бях сигурна дали искам тя да излиза. Толкова хора публикуват. Толкова добри книги има. Събирах смелост да се подредя някъде там и аз. Пък и книгата някак нямаше импулса да разчупи черупката и да се излюпи.
- Кога не пишеш стихове?
- По-често не пиша, отколкото пиша /смее се/. Но съм забелязала, че при силни емоции, при силен гняв, или силна радост не се получава. Стиховете си избират спокойните моменти, в които могат необезпокоявани от трусовете на момента да се изрекат. Тихите емоции са тяхната почва. Страстите ги заглушават - те ги хранят, да, но след като са отшумели, след като са оставили отпечатъка си. Ето каква хубава дефиниция за „Пентименто” се получи. Нещо трябва да се преживеее, да остави цвета и силуета си на платното на душата, за да съмееш да рисуваш отгоре му.
- Доколко, според теб, е важно, възможно и нужно да изразяваш себе си /и преминаващата през теб стихия/ докрай, да разголваш душата си?
- За мен това е много важно. Но аз съм такъв човек. Аз обичам думите и не мога да се развивам и да вървя напред, ако не се изричам. Има хора, които предпочитат да събеседват с вътрешния си глас. Така се чувстват по-уютно. А за разголването на душата - сигурна съм, че тя има механизми, с които се защитава и не позволява да излезе на показ. Пълното разголване е пагубно за нея. Тя все пак е завита от булото на майя, както казват индийците, от воала на невидимото. И ти показва и извежда наяве само това, от което имаме нужда в определен миг. Защото в нашето същество същественото е тя, душата. Тя е по-умната.
- Как оценяваш нивото на съвременната поезия?
- В момента, според мен, ние преживяваме ренесанс на литературата. Каквото и да се говори, мисля, че сега има много богат избор на много добри неща - и поезия, и проза. На наистина добри неща.
- Наскоро 4-годишната ти дъщеря написа стихотворение в памет на жертвите от атентата в Париж. Тъжно е, че децата ни пишат стихотворения за такива неща, а не за щастливо и безоблачно детство. Накъде върви светът? Оптимист ли си за едно светло и спокойно бъдеще?
- Ако светът върви накъдето го водят децата, той ще върви на добре. Тя пречупи по един вълшебен начин тъжното и жестокото и го превърна в едно простичко: „Моля, запазете ми шоколадите! Аз така ги обичам!” Това са важните неща. Ако се научим, че в най-дребните неща е въплътен най-огромният смисъл, ще видим света през детските очи и ще се справим. Силно се надявам на това, колкото и да ме разколебава всичко наоколо... Дано успеем, дано децата ни помогнат. Вярвам, че те имат тази сила.
- Кое е по-важно за поета – с творчеството си да измени света около него или да изрази вътрешния си свят? Може ли според теб поезията да промени света?
- Това са свързани неща. Когато изразяваме себе си, ние извеждаме нещо от себе си и освобождаваме място за нещо ново. Така се променяме. А когато ние се променяме, това променя нашия малък свят, той променя големия. Ефектът на пеперудата, или както беше казал някой: „За всяко нещо в света съм отговорен аз”
- Напоследък много хора пишат стихове. Как си обясняваш това – защо хората пишат?
- Нека пишат. По- добре да пишат, отколкото да стрелят. Писането е изразяване на себе си, освобождаване. Със сигурност това ни прави ако не по-добри, то поне по-спокойни. Добро или не, писането е терапия за духа. Така че не виждам лошо в това. Е, въпросът с огласяването на написаното е вече друго нещо /смее се/.
- За какво мечтаеш, Диляна?
- За спокойствие, за мир - истински, пълен и хармоничен мир навън и вътре. В света и в себе си. Мечтая светът да се смири. Децата ми да видят такъв свят, какъвто сме виждали ние. Мечтая да дойде ден, в който всички ще бъдат с искрена усмивка на уста. Това източните хора наричат „Церемонията на цветята”. За тази церемония мечтая.
