Една бургазлийка в Норвегия

За първи път с Яна се срещнахме във Великотърновския университет, макар че и двете сме от Бургас. После животът ни грабна и ни завихри - всеки по своята орбита. А доста години по-късно светът се смали – вече имаме връзка с близките си хора във всяка точка на света. Негово величество интернет с малките си чудесийки. Интервюто с Яна, която в момента живее в Норвегия, направих по скайп.
Сега публикувам само част, а другите неща, които Яна разказа за Норвегия, ще прочетете в края на януари, когато ще направим едно „пътешествие с Компас“. Всеки последен уикенд от месеца вестник „Компас“ ще ви разказва за други страни, за техните чудни кътчета, но през погледа на някой, който е бил там и е усетил страната със сърцето си. Първата дестинация, естествено, ще бъде Норвегия.

Роза МАКСИМОВА

- Какво те отведе в Норвегия, Яна? Защо замени уютния залив на Бургас с красивите, но не толкова топли фиорди на Норвегия?

-Заминах най-вече заради манталитета, заради начина на мислене. Заради това обсъждане, завиждане, говорене, връзки, недооценяване в България. Винаги си мисля, че на едно друго място има един по-добър живот. Знам го, усещам го вътре в себе си, виждам го. И сега, когато имам трудни периоди, аз знам, че другаде съществува един по-добър живот. Ако бях останала в България, както съм самотна майка, щеше да ми е много по-трудно, не само икономически, но щяха да ме съсипят с приказки, чернилки, щяха да ми бъркат в душата с мръсните си ръце. В Норвегия има много самотни родители, но това не е унижение. Те живеят нормално. Няма никакъв проблем да оцелееш. Предпоследния път като си идвах, срещнах една моя учителка от техникума /Химически техникум – бел. авт./ и тя ми каза, че още тогава в техникума ме е забелязала, че се стремя да бъда различна, че все искам нещо повече. И сега съм си такава. Все нещо дерзая, пробвам, искам да постигна повече, да работя върху себе си – нещо да правя, да променям. Не съм така спокойна, да чакам пенсия. В това няма смисъл.

- С какво обичаш да се занимаваш там, как те посрещна Норвегия, как се вписа в живота там? На какво те научи животът в чуждата страна?

- Моята кариера, както на всички чужденци, които идват да си търсят хляба тук, изобщо не беше лесна. Аз започнах при съпруга си през зимата, на един риболовен кораб – той беше готвач там. Работих там 6-7 месеца, беше много трудно, силен вятър, корабът се клатеше ужасно. Но аз се отказах не защото беше трудно, а защото разбрах, че за да науча норвежки, за да се интегрирам, трябваше да живея сред много хора. Работих и друга тежка работа, но нямаше как. Аз съм свикнала да работя. В Норвегия не е прието да се качиш на гърба на един мъж и той да те храни. Тук са много самостоятелни. И мен тази страна ме научи да бъда самостоятелна, да разчитам само на себе си. Никога не съм имала проблем с расизъм – може би защото сме европейци. За щастие. Винаги са ме приемали добре. За тях най-важно е дали говориш езика. Веднага преценяват какъв човек си, на какво ниво си. Щом живееш в Норвегия десет години и повече, трябва да говориш езика им. Мисля, че се вписах в живота тук доста бързо. Бях живяла 3-4 години в Норвегия и реших, че вместо да седя вкъщи на дивана и да гледам телевизия, ще се занимавам с това, което мога. А какво мога? Мога да говоря руски език. Отидох в редакцията на местния вестник и казах, че съм решила да правя безплатен курс по руски език за норвежците в този град. Те ме попитаха: „Ама защо безплатен?“ И аз им казвам: „Ами защо не?“. И те взеха, че написаха за мен материал със снимка и написаха, че организирам безплатен курс по руски език. И най-интересното беше, че се записаха двайсет човека. И така започнах с този курс по руски език, продължихме две години с него, курсистите прецениха, че им е бил много полезен и доброволно събраха пари и ми платиха. И то много повече, отколкото ако им бях поискала хонорар. С тези хора станахме приятели и вече минаха 17 години, откакто съм напуснала този град, но и до ден днешен поддържам връзка с двама-трима от тях. Едната от тях даже е кръстница на Дейвид, сина ми. Те не си мислеха за мен като за чужденка, която иска да вземе работата им. Напротив, аз исках да дам. И не за пари. Така се вписваш по-лесно. Когато искаш да дадеш. Ей така. Без пари. Трябва да имаш принос в това общество. По тоя начин хората те опознават.
След около 4-5 години направих един моноспектакъл по стихове на Жак Превер. Това е другото, което аз много обичам – театъра. Спомням си, беше един Великден. Стоях сама вкъщи, с две котки и четях тези стихове. Котките бяха първата ми публика. Имах голям комплекс – как ще чета стихове на норвежци на норвежки език, но едни приятели ми бяха дошли на гости и аз им прочетох едно стихотворение. Те го харесаха и поискаха да им чета още. И така се появи идеята да направя моноспектакъл. Заглавието му е „Най-красивото време“ – това са стихове за живота, за любовта, за всичко. Къде ли не съм изнасяла спектакли – по старчески домове, по болници… - където ме поканят. Така ме запознаваха много хора. Най-интересно беше, че веднъж изнасям спектакъла в университет за възрастни – като нашите вечерни училища, след работа. Там бяха само жени и един-единствен мъж. Стиховете са любовни и когато рецитирам, се обръщам към публиката, на тъй като той беше единствен мъж, се обръщах най-често към него. Когато свърших, той дойде при мен, представи се и ми каза, че съм му направила много силно впечатление. Оказа се, че той е директор на Художественото училище в Олесунд /града, в който живеех тогава/ и още там, на място, ми предложи да преподавам в това училище. Имах само два часа на седмица. Там преподавах четири години философия и креативност. Ей така се вписва човек в друга държава, в друго общество. Аз бях доста активна в този град. Мъжът ми работеше, пътуваше с корабите там, а аз работех на няколко места по малко. Преподавах в морско училище руски език на бъдещите капитани. Най-вече ги научих да пеят руски песни /смее се/. В интернационалния център се занимавах с организиране на мероприятия за чужденци – обучения, курсове, готвехме храна, правехме вечери. В Норвегия е много важно да имаш образование, да се записал нещо в биографията си. Това е добре. Затова не се отказвам от работа.

- Кои са твоите мостове с България, Яна?

- Моите мостове с България са моите приятели – най-вече от техникума и малко от университета. Когато идвах през септември в България, аз участвах в един курс за самоусъвършенстване. Тогава доведох една група мои колежки, с които работя. Показах им откъде идвам. Всъщност, за мен е много важно синът ми да знае откъде е майка му, откъде са корените му, да познава роднините, да познава тази страна – малко или повече. Преди две години ние направихме едно пътешествие из България – Витоша, Бузлуджа, Ловеч… Това беше много важно за мен – да му покажа поне малко от България. Той винаги е казвал, че е наполовина българин, наполовина норвежец. Винаги съм му казвала, че ние идваме тук не само на почивка, но че ние имаме мисия тук – ние влияем на нашите приятели като им разказваме за нашия живот и нашата мисия е в смисъл, че винаги искаме да помогнем на някого с каквото можем. Дори и на бездомни котки.

-А твоите приятели и колежки с какви впечатления останаха от България? Разказват ли за това на своите близки, с какво запомниха България?

- Тъй като времето ни беше ограничено, успях да ги заведа само до Несебър и Созопол. Много харесаха Бургас, тъй като той е много уреден град, чист, подреден. Винаги има какво да се види. На тях им направи впечатление, че има много фонтани. Най-много им хареса покрай морето – огромната морска градина, панорамата, която се разкрива от нея към морето, променадата по дължината на брега. Точно по него време беше открита Флората. Тя също им направи огромно впечатление. За Несебър и Созопол е ясно – там е красота. Норвежците са големи природолюбители. Много време прекарват сред природата. Храната им хареса много. И цените, не мога да скрия. Особено на напитките. Тук цените са много високи, особено на цигарите и на алкохола. Тук алкохол не се предлага навсякъде. Тук има един специализиран магазин за спиртни напитки, който затваря в 4 часа. А в супермаркетите можеш да купиш само бира, и то до 6 часа. Моите приятелки са идвали и друг път в България. Знаят я, харесват я. България е много популярна дестинация в последно време – много норвежци си накупиха апартаменти в България, в Равда. Има цели норвежки селища. Е, не са толкова много като руснаците например, но има, самолетите са пълни. Имаха малко критика по отношение на обслужването. Аз пък, точно обратното, съм много доволна от обслужването по заведенията. Единствено не съм доволна от обслужването в учрежденията. Ако аз така работя и ако се държа така с клиентите, да са ме изгонили на втория ден. Ние живяхме в хотел „България“ Обслужването беше страхотно. Когато две от гостенките ми се разболяха, веднага изпратиха линейка, лекуваха ги в частна клиника. Съответно заплащането беше много високо, но получиха много добри грижи. Те имат много добри осигуровки, тъй че всичко беше покрито от тези осигуровки. Но обслужването за тях беше на много високо ниво. Те казаха, че никога в живота си не са били изследвани толкова подробно. Не само че не платиха нищо за лечението, ами когато се върнаха, им възстановиха самолетния билет и част от престоя, защото са пострадали по време на почивката си – като обезщетение.

- Интересуват ли се те от България? Какво знаят за България? С какво се отличават норвежците от българите?

-Битува мнението, че норвежците са студени хора, но не е точно така. Това, че не те заговарят по спирките или на улицата, не значи, че са студени и бездушни. Просто не е прието това. Те просто не искат и не се бъркат в живота на другите. Те са леко свенливи, никога няма да те заговорят първи. Но ако им поискаш помощ, никога няма да ти откажат. Но действително има отчуждение в обществото. Аз лично съм получавала голяма помощ от моите приятелки, изслушвали са ме, когато имам проблем, дори само по телефона. Много са ми помагали. Но човек понякога трябва да потърси психолог, защото за разрешаване на някои проблеми трябва професионална помощ.

- Ти си идваш често в България. Как ти се струва Бургас? Харесват ли ти промените? С какво странно се сблъскваш тук?

- Много ми харесва Бургас. Обичам Бургас. Когато бях там пред септември, първото нещо след като си оставих багажа, беше да отида на плажа. Обичам водата. Тук имаме река, аз обичам и нея. Винаги трябва да съм до водата. Кое е странното за нас като дойдем в България? Едно от странните неща са тия бездомни животни. Как е възможно това? Норвегия се е справила с тоя проблем. Тук няма бездомни животни. За една нация, за културата й може да се съди по отношението й към болните хора, инвалидите, децата, животните. В Норвегия болните хора, монголоиди, инвалиди, са на почит. За тях се грижат много добре. Грижат се по такъв начин, че да водят пълноценен живот.

- Чувала съм, че в Норвегия всеки се гордее с професията си, без значение каква е тя. Така ли е? Къде е тайната към уважението и удоволствието от труда, без значение дали си мениджър, или обикновен работник?

- Не знам откъде идва гордостта от труда, може би защото след Втората световна война норвежците са били много бедни и им е било много трудно да оцелеят. Знаят цената на труда. Но според мен това е наследството. Това се предава от родители на деца – че трябва да се работи. Те знаят, че трябва да се работи. За да имаме по-добър живот, трябва да работим. Независимо какво. Тук на това се научих – че няма значение каква работа работиш, не трябва да се отказваш от работа.

- Имаш ли си златно правило, Яна, което следваш винаги?

- Аз казвам така: Ако искаш да постигнеш резултати, различни от резултатите на другите хора, трябва да избереш да правиш друго, различно, оригинално.