Кузман Кръстев е роден в град Бургас. Завършил е Софийския университет, специалност “Право”. Работил е като юрисконсулт, а по-късно и като журналист. Цялото му творчество е предназначено за деца. Автор е на книги с приказки и разкази и редица куклени пиеси.
"Черният гларус", "Патилата на Бони и Перо", "Бам по главата", "Къде му е умът на Мечо", "Мустаците на котарака Моро" – сборници с приказки и разкази за деца.
Куклените пиеси "Лъв без опашка", "Таралежчето Жожо", "Веселушко", "Пътешествие с Дядо Коледа" и др. са поставени с успех в българските куклени театри в София , Пловдив, Варна, Стара Загора, Бургас, Русе и в чужбина и са награждавани многократно.

Интервю на Роза МАКСИМОВА

- Отдавна пишете за деца. Защо предпочетохте темите за малките читатели?

- През 1955 г се разболях. Наложи ми се да се лекувам у дома цяла година. Тогава прочетох много книги, които вземах от добри съседи с богата библиотека - повечето издания от преди войната, от известни световни автори. Когато оздравях, повлиян от книгите, които прочетох, се замислих и аз да се пробвам в писането на разкази. И най-лесно ми беше да си припомня детските години, от които вземах сюжети. Така, след години излезе първата ми книга „Черният гларус”. Опитвах се да пиша и за възрастни, но тогава тръгна „Сивият поток” в нашата литература и аз не посмях да се потопя в него, защото трябваше да спазвам партийни директиви. И тогава започнах да издавам приказки, да предлагам куклени пиеси и т.н Това творчество плуваше извън „Сивия поток”.

- От всяка случка ли става приказка за деца?

- Приказките не се раждат от случки. Случката може да послужи за разказче, а приказката тръгва от идеята, от поуката, от посланието към детето. Поне за мен е така. Сетне измислям сюжета, героите и вълшебното в приказката. Спазвам и едно важно правило – приказката да бъде съвременна. При мен няма принцове, принцеси, вещици и змейове. Персонажите могат да бъдат и хора, и животни, та дори и предмети, както примерно е една кибритена клечица, която се претворява в положителен персонаж.

- Кой е първият ви читател-критик? С кого си сверявате часовника?

- Първите ми критици са моите приятели - всичките творци. Това са Ваньо Вълчев, Динко Павлов, Иван Ванков, Манол Манолов и другите, с които се събираме всеки петък на кафе. Разчитам на тях, защото ще прочетат новата ми творба загрижено и приятелски ще споделят своето мнение. Използвам случая да им благодаря от сърце. А ако трябва „да си сверя часовника”, както казвате, в плен съм от магията, която излъчват приказките на Джани Родари и Доналд Бисет – напълно съвременни автори.

- Днешните деца предпочитат компютрите, таблетите. Как може да се приучат към четенето на книги?

- Голям проблем! Няма нищо лошо в това децата да се взират с часове в екраните на лаптопите и таблетите. Не бива да се слага бариера пред тези нови простори към знанието! Но не е редно да се забравя и традицията – четенето на книги. Така се изгражда културата на личността. Подрастващите деца ги водят най-напред на куклен театър. Чудесно! После майката или бабата им четат приказки от класиците: „Червената шапчица“, „Котаракът в чизми“, „Оловният войник“ и прочее – чудесно! Но в един момент тези класици пресищат детето. След това тръгват книгите за по-големите деца – пак от известни чуждестранни автори. Но къде са съвремените български творци за деца? Достатъчни ли са само Ангел Каралийчев, Николай Райнов, Ран Босилек и други. Представяте ли си?
В момента нямаме периодични литературни списания или вестници за деца! Вече има издателства, които предварително обявяват, че не издават детска литература. На книгите се гледа комерсиално: дали носят печалба! И понеже себестойността им става висока, производството им непрекъснато намалява. Тогава?... Остават библиотеките!
По списък от учителят, децата вземат от хранилищата куп книги за лятото, но не ги четат, защото е време за игра, за туризъм, за ходене на плаж И книжарниците опустяват. В края на лятото връщат в библиотеките книгите непокътнати. Тъжно!

- Неотдавна вашата куклена пиеса „Таралежчето Жожо” бе поставена в Нови Сад – Сърбия. Как попадна в този театър? Разкажете ни нещо повече?

- Тази пиеса получи първа награда в анонимния конкурс за куклени пиеси, организиран от Съюза на българските писатели и Съюза на артистите в България. И стана много популярна. Тя дори намери прием в някои от куклените театри в Русия, Чехия и сега в Сърбия. Играна е на много сцени от театрите в нашата страна. „Таралежчето Жожо” влезе в сборник от български куклени пиеси, в който фигурираха и пиеси от Валери Петров, Йордан Радичков, Борис Априлов и други известни български писатели. Вероятно театърът в Нови Сад е взел пиесата ми от този сборник. В него е открита вероятно и пиесата на Валери Петров „Пук”, защото и тя е поставена в Нови Сад.

- Какво предпочитат да четат съвременните деца?

- Вероятно онова, което им купуват родителите. Рядко виждам деца в книжарница „Хеликон”, например. А татко, мама или баба +търсят по-евтини книжки. Правят изключение в цената само, когато решат да потърсят нещо от класиците – Андерсен, Братя Грим, Шарл Перо и други. При тези издания илюстрациите са цветни и са рисувани от известни художници. Изобщо всичко е в ред. Стават за подарък – било за рожден ден, било за някакъв празник. Вече съм много стар дядо и не знам какво предпочитат да четат малките... Все отчитаме, че децата не четат и какво от това?

- Напоследък пишете и разкази за възрастни. Ще изоставите ли детската тематика?

- В никакъв случай няма да престана да пиша за деца, стига да имам още години живот. Но е вярно, че се опитах да сътворя и нещо за възрастни. Даже имам публикации в някои списания в страната. Защото сега няма политически ограничения. Стига да си наблюдателен - ежедневието поднася непрекъснати теми и сюжети. Днес животът е разнообразен и кипи от различни човешки драми. Има свобода за писателя - и във формата, и в съдържанието на литературната творба. Няма цензура. Издателствата са много и всяко може да ти издаде каквато книга искаш, стига да си платиш. Няма и художествена критика! Авторът трябва да разчита само на своята преценка и цензура. Мисля, че мога да добавя и това: никое периодично издание не плаща хонорари. Но писателите са много. Всеки търси слава.

- Разкажете ни спомен от детството си. Какъв хлапак беше Кузман Кръстев?

- Бях дете на бедни родители. Баща ми беше огняр, майка ми – домакиня, с три мъжки рожби, които бяха все гладни и носеха закърпени къси панталонки. През социализма се гордеех да казвам, че съм от работнически произход, но не ме направиха партиен член, защото в биографията на баща ми беше лепнато петно: бил само три месеца в партията и го изключили, защото не си плащал членския внос. А аз, хлапакът, щях да бъда забравен досега, ако синджирът на кучето в двора на фабриката, където баща ми беше огняр, не се оказа достатъчно къс, за да ме захапе за гушата. Остана ми само белег на гърдите. Ето тази ужасна случка е споменът от детството ми, която няма да забравя никога. Оттогава кучетата не мога да ги понасям.

-Направете подарък на читателите на в. „Компас“

И АЗ ИСКАМ ДА СИ ТРОША ГЛАВАТА

Навън времето беше слънчево и топло, време за игра. А ученикът от втори клас Наумчо имаше да пише домашно упражнение. Да, ама на него му се играеше. За съжаление, баба му не искаше и да чуе за подобно желание. Плетеше чорапи и държеше ключа на вратата у себе си. На този спор с неизвестен край присъстваше и ангорският котарак Жоржо, който лежеше на дивана и наблюдаваше учуден. Внукът се изправи до прозореца и пак настоя:
- Бабо, пусни ме да играя.
- Напиши си домашното и тогава – погледна го тя над очилата си.
- Ще потичам малко и ще дойда да го направя.
- Знам го аз твоето тичане - цял ден!
- Нека ма, бабо!
- Не, господин Наумчо-Неразумчо!
Дали е умен, или е неразумен, е въпрос, по който може да се спори. Важното е сега, че пред прозореца застана Явор, неговият най-добър приятел, който подсвирна познатия сигнал. И понеже Наумчо не излезе навън, а продължаваше да го гледа мълчаливо през прозореца, момчето повдигна рамена и подмина. Когато изчезна зад близкия ъгъл, заключеният ученик припряно закрачи из стаята.
- Стига си вършал насам-натам! - нервира се баба му.
А Наумчо сопнато отговори:
- Аз не вършея, а вървя!... И Явор върви, само че на улицата.
- Защото си е написал домашното.
Баба му беше права. Истината бе, че Явор винаги пръв написваше домашното си упражнение и излизаше да играе. Наумчо пак залепи нос на стъклото на прозореца. От улицата засвирка и друг приятел.
- Ето и Мончо дойде! - подсказа с надежда внукът.
- Не ми го давай за пример. Той е излязъл, без да напише домашното си.
И сега баба му беше права. Много често Мончо отиваше на училище без домашна работа. Въпреки това, пленникът възрази:
- Щом е така, защо го пускат да играе?
- Защото е вироглав.
- И какво от това?
- Вдигнала ръце майка му и го пуснала да си троши главата!
- Бабо, аз вироглав ли съм?
- Колкото Мончо, даже и повече!
- Тогава пусни ме да изляза! И аз искам да си троша главата!