За Жоро Ценов – откровено за съкровеното

Той обича природата. Пише за обичта, защото за него „тя е най-красивото и чисто човешко чувство, което блика от сърцето и се стреми да излезе навън, за да намери своето отражение в нечии очи“. Пише за смъртта като естествен завършек на всеки жизнен път. Пише, каквото чувства. “Не съм се стремял да търся оригинални образи и модернистични форми. Стиховете ми са песен, с която разказвам за света, видян с моите очи. Музиката е в основата на настроението и образите, които съм създал. Обожавам нея и богатството на словото, а стиховете са най-кратката и синтезирана форма, с която можеш да изразиш всичко, напиращо в теб“ – споделя Жоро Ценов и ни допуска в своята лична вселена. Той няма амбициите да се зове поет, не умира от желание напористо да чете стиховете си пред публика, но умее да излива душата си на белия лист и да затрогва с неподправените си, до болка искрени стихове.

Роза МАКСИМОВА

- Разкажи ни за себе си, Жоро. Ти не работиш в сферата на литературата. Как откри поезията?

- Литературата е в мен от времето, когато баба ми ми четеше приказки и стихчета за деца. Обичам да чета и да слушам музика. Мисля, че тя е поезията на сетивата и затова ме е провокирала и е в основата на стиховете ми. Самите те са мелодия. Никой не ми е влиял да пиша. Не обичам да чета чужда поезия, освен когато е много силна и истинска. Има едно стихотворение на Пабло Неруда „Обичам те“. То е почти проза, или поне преводът е такъв, но те смазва с искреността си, силата на изказа, дълбочината, простотата, с която е казано всичко и те поставя на колене още с първите редове. Това е за мен поезията. Не стихоплетстване и търсене на оригинални образи и засукани неразбираеми словосъчетания. Един Казандзакис или един Стайнбек в описанията си са много повече поети от някой, който брои срички, за да му се получи ритъмът и се рови в обратните речници да търси рими.

- Какво те вълнува, за какви неща пишеш?

- Поезията е в съдържанието - да изразиш какво мислиш, когато си тъжен или щастлив, с богатството на словото, с малко, но точни думи, кратко и ясно, а останалото един Бог знае какво е и за него няма определение. Никой не може да стане поет просто защото така е решил. Има някаква сила, караща те да редиш думи по белия лист. Заражда се дълбоко в теб, а останалото е техника, която с времето се усъвършенства. Аз не съм поет... никога не съм мислил да издавам стихосбирки или да се изявявам по клубове, даже много от стихчетата ми не са виждали бял свят. Написаното е моята самота, безсънните ми нощи, музиката в сърцето ми, спомените, преживяванията и обикновените човешки трепети. Писал съм за обичта в прекрасното ми семейство. Любовта и смъртта са две водещи теми. Природата така ни е сътворила, че да няма по-голямо щастие от споделената любов. Тя е вътре в семейството, към човека до теб и към децата, родени от вашата любов. Няма нищо по-значимо и любимо от живота, на който ти си дал начало. Почти божествено е. Любовта присъства дори в смъртта, когато загубим близък човек. Тогава те смазва. Затова писах и като почина татко.

- Твоите стихотворения са много реалистични, честни, идват от най-дълбоките кътчета на душата ти. Кога идва стихът при теб – нощем; след голямо и разтърсващо преживяване; внезапно; когато си радостен или когато си тъжен?

- Всичко може да ме подтикне да пиша. Например един студен зимен ден, в който вали сняг, може да бъде изпълнен с невероятно щастие, ако си навън със семейството си, снежинките ще ви приличат на пеперуди, а светът сякаш е облечен в булчинска рокля и се смее. Ако обаче в същата такава обстановка загубиш любим човек, няма да ти се живее, снегът ще е бял саван, под който всичко е мъртво и в себе си ще си леден къс. Ето един пример, роден в безцветната зимна привечер над плажа в моя град, където голите дървета стърчаха в снежната буря като скелети на фона на побелялото море. Минах от там за пет минути и стихът се роди сам.

Скова ме зимата, изсъхнах
днес бял саван снегът разстели
над дърветата настръхнали
и над душите опустели.

Всеки наш миг е уникален и неповторим. Отлитащите през есента птици може да те накарат да тъгуваш за лятото, или да мислиш за идващите коледни празненства и да си щастлив. Всичко е относително... Няма по-тъжно нещо от празник, в който да ти е самотно, докато другите се веселят. А може да си сам, някъде сред природата, да нямаш нужда от никого и да ти е достатъчно само съприкосновението с тази необхватна хубост, песента на птиците или шепота на вълните...

- Коя е твоята лична вселена, Жоро, и кого не би допуснал в нея?

- Не обичам празниците. Не харесвам организираните веселби, защото ми изглеждат неискрени. Харесвам приключенията и хубавото настроение, дошло изневиделица. Моята вселена е такава и в нея водещи са съзерцанието и въображението. Никой не може да види света през моите очи дори да искам да му го покажа. В моята вселена никога няма да има място за простака и за посредственика, с когото не мога да разговарям и да споделя мирогледа и ценностите си.

- Ти свириш на китара. Съчиняваш ли музика, изпяваш ли стиховете си, или двете нямат нищо общо?

- Освен писането, другият начин да дам воля на себе си е музиката. Преди години направих всичко възможно синът ми да стане грамотен музикант, защото знам, че с музиката можеш да излееш и радост, и печал. Свиря на китара, когато съм тъжен, под напрежение или в радостна еуфория... Обичам да импровизирам, защото така се освобождавам. Свиря моята си музика и не имитирам чужда душевност. Обичам много класиката, рока, но и всяка друга хубава музика. Идол ми е Джими Хендрикс, защото е лавина, друга вселена и твори свободен, без академизъм, воден единствено от безмерния си талант. Не съм създавал музика по стиховете си, макар да ми е минавало през ума. Няма да ми е трудно, но не съм го направил от немарливост и липса на време. Свиря преди всичко за собствено удоволствие, също както пиша и стихове. Може да свиря нежно, но и агресивно, сякаш китарата е враг и я карам да стене. Необяснимо защо...

- Когато душата ти е счупена, как се справяш? Кое те държи изправен?

- Ето един куплет от стихотворение - заготовка... Само идея, която мисля да разработя, защото темата е сложна. Идеята в него е душата-струна. Когато се скъса, струната престава да трепти и мелодията секва. Като живота, напуснал тялото.

След време, седнал на боруна,
ще чакам мойрата Атропа
и моята последнa струна
ще бъде нишката на Клото.

Когато душата ми е наранена, стискам зъби... И търся самотата. Така или иначе никой не може да те разбере напълно. Може да срещнеш съчувствие, да са добри и мили с теб, но ще го правят, защото те обичат, обаче никой не може да влезе в теб.

- Кога не пишеш стихове?

- Стихове не пиша, когато всичко ми е наред. Най-красивите музикални произведения са минорни. Струва ми се, че и в поезията е така. Дали ще е страх от Бога, несподелена любов, скръб по починал близък или нещо безвъзвратно отминало, болката стои в теб и търси начин да излезе навън. И с щастието е така, но то е мимолетно, а тъгата те мъчи докато времето не я убие. И то не я убива, а свикваш с нея и се притъпява. Човек споделя, защото е социално същество и има нужда да споделя, макар да знае, че така няма да промени нищо. Защо го прави, и психолозите не могат да го обяснят.

- Доколко, според теб, е важно, възможно и нужно да изразяваш себе си /и преминаващата през теб стихия/ докрай, да разголваш душата си?

- Разголването е нож с две остриета. С него можеш да намериш нови приятели, които те разбират и са сродни души, но може и да станеш обект на подигравки, завист и опити да бъдеш наранен. Но това са неизбежни рискове, затова всеки решава за себе си доколко да бъде искрен с останалите.

- Кое е по-важно за поета – с творчеството си да измени света около него или да изрази вътрешния си свят? Може ли според теб поезията да промени света?

- Не пиша стихове, за да променям света. Те са моето откровение и както казах, някои дори не са виждани от никого. Като ги чета след време, веднага изпитвам същото настроение като онова, с което съм ги писал. Явно не мога да избягам от себе си, но и не искам... Познати признават, че са плакали като са ги чели. За мен по-голяма награда няма. Да знам че съм бил чут, а професионалните изисквания да вървят по дяволите. Не мисля, че поезията може да промени света, но съм сигурен, че помага за това. В нея са заложени всички общочовешки стремежи и чувства и това я прави универсално въздействаща, сближаваща и събаряща бариери. Ние сме лоши един към друг заради различията си, независимо какви са - расови, политически или религиозни, културни или социални.

- Напоследък много хора пишат стихове. Как си обясняваш това – защо хората пишат?

- Мисля, че хората пишат стихове, за да избягат за малко от реалността, обръщайки се към нематериалното, защото като цяло душевността в обществото умира.

- Направи подарък на читателите на вестник „Компас“ – едно стихотворение например.

- В началото казах, че обикновено моята муза е тъгата и ще споделя едно мое старо стихотворение. То няма адресат и е написано за всички хора, преживели раздяла.

БОЛКА

Обич моя непогубена,
тлееш като жар във клетките
на сърцето изкорубено
и със сол изгаряш клепките.
В погледа си скри вълните,
вплете вятъра студен
и заключи там и дните,
във които беше с мен.
Болко моя неизстрадана,
тръпнеш ми горчиво в устните.
Всяка нощ в съня ми чувствана,
моля те да ме напуснеш.
Толкова ли зло направих,
че ме стискаш здраво в шепите,
а в сърцето си оставих
да ме водиш като слепите.