За Ваньо Вълчев, за сенчестите места и усмивките

Да преминаваме през живота с усмивка, най-вече през сенчестите му места – това е рецептата на Ваньо Вълчев, който напоследък ни представя това свое верую в проза – неотдавна излезе романът му НОФОФ и веднага след това – и неговото продължение „Бягство към Византия“. Преди броени дни сатирикът представи пред бургаските си почитатели най-новата си книга – сборника с разкази „Умираме различно“. С усмивка за смъртта или по-точно за това, което оставяме след себе си като спомен у живите – достойнство или безразличие… Тъжна е усмивката на Ваньо Вълчев, дълбока и замисляща. Пречистваща. И достойна.

Роза МАКСИМОВА

- Г-н Вълчев, Вие сте поет, автор на хумористични и сатирични разкази, а вече и на роман – НОФОФ, с продължение „Бягство към Византия“, режисьор… В какво според Вас е основното достойнство на литературата?

- Всички изкуства са достойни. Може би трябва да се попитаме в какво е магията на литературата? Може би в това, че четейки една творба читателят си изгражда неповторими, само негови, уникални представи за това, което е прочел. Само негови образи и картини, уникални. И това вече е предизвикателство към интелигентността на този, който е взел в ръка една книга. Литературата разказва минало, показва днес, предсказва бъдеще – чрез образи, картини и съдби. И ако е с истински естетически достойнства и честна, има невероятна власт над четящия човек.

- Казвате, че в последните ви книги няма ни най-малка доза измислица, всичко е реално. Живеем в интересни времена, понякога доста тъжни, но вие успявате да разкажете за тази наша действителност с хумор, ирония и много свежест. Каква е Вашата рецепта да „оцеляваме“ в тази действителност? Не дебне ли спасение отнякъде?

- Наистина времето ни е интересно и не съвсем леко. Но понеже ще стане дума за хумор, за смешното – струва ми се, че ние, българите, изпитваме неистова необходимост да бъдем нещастни, най-нещастни на света. И с това „най-нещастни” да оправдаваме най нищо не правещите, за да сме си щастливи.
Имаше едно предаване „Нека говорят”. Накрая интервюираният трябваше да напише някакво послание. Аз бих написал: „Нека говорят, които са сторили нещо!”.
А животът, да се огледаме, е шарен, има всякакво. И лошо, и добро, и тъжно, и смешно. Не може и не бива да се вторачваме само в тъмното, така зацикляме. Трябва да поглеждаме на всичко около нас и с по-ведро око, с усмивка. Аз поне така съм, да го кажа по модерному, програмиран. И като се усмихвам в книгите си, преминавам през сенчестите места в по-добро настроение. Не че ми харесват, но нали можеш и с усмивка да осъждаш и наказваш! Хуморът, колкото и да минава за втора категория литература, крие голяма сила. Неподозирана. А колкото до „спасението”, което ни дебне отвсякъде – никой не може да ни спаси, ако не се спасяваме сами. Всеки ден, малко по малко. С усмивка.

- Живеем различно, ясно е. Но защо умираме различно? Пред смъртта не сме ли равни всички? В какво се състои разликата?

- Пред смъртта наистина сме равни всички. Тя си е Божия работа. Но след това, в спомена за човека, съвсем не сме равни. А за това – какъв спомен ще остане след него, човекът работи през целия си живот. От достойнството до, меко казано, безразличието – това е, което остава след нас. Да не говорим, че някои още приживе са мъртви. За това размишлявам в новата си книга „Умираме различно”.

- Изкушава ли Ви идеята да бъде филмиран романът Ви НОФОФ?

- Ако искате да се пошегуваме - нямам подходящ костюм за премиерата, как ще мина по червения килим? А на сериозно - НОФОФ е доста удобен за филмиране. А още по-сериозно – не разбирам от кино и правене на филми и нямам такива изкушения.

- Кои са Вашите университети, г-н Вълчев? На какво Ви научи животът?

- Моите университети? Много сериозно излиза. Но съм благодарен на авторите, които съм прочел, българските! На учителите в гимназията – прекрасни представители на едно отдавна отишло си учителство. Благодарен съм, че сравнително късно започнах да пиша – с толкова видяно, чуто и преживяно зад гърба си. А животът ме научи на това – да приличам на себе си. Благодарен съм му.

- Стихове, разкази, роман… Какво да очакваме скоро?

- Най не обичам този въпрос. Ако писането е творчество, значи е твърде далече от всякакви планове и планиране. Нищо не се знае. Не че няма хора, които не планират с по пет романа напред. Аз не бързам.

- Харесвате ли съвременната българска литература – какво Ви допада, какво Ви дразни?

- През последните години се появиха 4-5 великолепни книги от български автори. Сериозни книги, четени и търсени. Преиздавани. За четвърт век това никак не е малко. И ми харесва, че читателят си ги чете, въпреки киселите усмивки на част от критиците ни. Няколко млади пишещи хора също все по-аргументирано защитават имената си.
Допада ми свободата на книгоиздаването. Дразни ме пак свободата на книгоиздаването. Безумно хабене на хартия!

- Какво бихте посъветвали младите писатели?

- Да съветвам младите писатели? Опазил ме Бог! И все пак ще рискувам. Попрочитайте образците на българската книжнина. Поне препинателните знаци ще запаметите. Бъдете верни на себе си и не се надявайте на всякакви „творчески работилници”. Писането не е занаят, могат да те научат да правиш мебели, да сглобяваш сувенири, ама талант не могат да ти дадат. А ако сте го усетили у себе си – доверете му се и си го отглеждайте грижовно!

- Направете подарък на читателите на в. “Компас“ – например разказ от последната Ви книга „Умираме различно“

- С удоволствие. Да се спрем на „Лула от земното кълбо”.


ЛУЛА ОТ ЗЕМНОТО КЪЛБО

На Георги Гергов, добър приятел и добър човек

Все още има няколко такива улички. Останали непокътнати близо стотина години. Тази е току на гърба на главната. Отбиеш ли се в дясно и веднага асфалтът се сменя с калдъръмено сокаче. Няколко къщици от едната страна, няколко къщици от другата и една в дъното. По-нататък уличката не отива. Къщите са скрити сред дървета и асми. Както се шегуват обитателите им – всичко е оставено на доизживяване. Автомобили тук рядко идват и между каменната настилка се зеленее трева. Зад залинелите дъсчени огради дворчетата са чисти и подредени, те са една от малкото грижи на старците, които все още дават душа на това тихо кътче някогашен град.
Към обед мъжкото население на тези къщи си намира повод да излезе и като купи хляб и някоя рибна консерва, посядва на пейките под плътните сенки на градинката до каменната църква. Старците кръстосват длани върху бастунчетата си и изпод козирките на бейзболните си шапки наблюдават как по улицата и по площадчето шарено се щура животът...
Къщата в дъното на сокачето е на чичо Геро. И тя е като другите – нисичък каменен долен етаж с кухничка и зад нея прохладният килер. По вътрешна стълба се отива горе, там са едно коридорче и две стаички. Чичо Геро си живее в кухничката, горните стаи е подредил – да са готови, ако го навестят синовете...
Не беше добре през зимата и през влажната пролет чичо Геро. Обаждаха се стари болежки, уморено му беше и даже се шегуваше със съседите – ако някой ден не чуят да си е пуснал старото радио, да дойдат да видят, какво е станало...
Днес денят от сутринта е истински летен. Чичо Геро се помая из килера, надникна в кухненския долап, пусна радиото, спря го, посегна към закачалката зад вратата и наметна една стара работна дочена дреха. Излезе пред къщи и огледа двора. Тревата беше чиста, а в долния край избуяваше продоволственото му ранчо, както той наричаше няколкото лехи с домати, краставици, чушки и още някой и друг зеленчук. Заключи вратата, сложи ключа под саксията, в която отдавна имаше само пръст, и тръгна към пътната врата. Хубаво му беше днес и реши да не сяда при другите в градината. Пое бавно по сенчестата страна на улицата и се оглеждаше с любопитство. Няколко месеца не беше минавал оттук, някои магазини ги нямаше вече, отворили бяха други. А в края на улицата нови къщи отхапваха част от лозята на някогашната вилна зона. Повървя сред градини и лозя и стигна до големия парк. В този работен ден в парка нямаше никого. От високия бряг погледна към реката. Един румънски параход с гребни колелета отстрани свирна и се размина с товарен шлеп, няколко рибарски лодки се бяха кротнали около пясъчното островче, което лете се появяваше насред реката. Нямаше вятър и в спокойната вода се оглеждаха два-три суетни бели облака, полегнали в широката постеля на синьото лятно небе. От клоните на старите дървета се изливаха безброй птичи гласове, сякаш крилатите в този ден бяха луднали да се надпяват. А може би ги бе омаял сладкия аромат на разцъфтелите акации.
Бай Геро вдиша дълбоко акациевото ухание и по стар навик забърка в джобовете на дочената си дреха. Всъщност той не пушеше вече от двайсет години. Изпушил си беше пушенето по строежите.
Беше търсен арматурист, ръцете му са плели железните скелети на язовирни стени и високи комини. С жена си Йорданка пътуваха от строеж на строеж. Животът им, кажи-речи, мина в ламаринен фургон. Понякога децата им сменяха по две училища през годината. Добри синове отгледаха, но от местения и пътувания им пресъхна усетът за роден дом, не им се пускаше котва на едно място. И когато спря да работи и с майка им се прибраха в старата семейна къща на дъното на калдъръмената уличка, те продължиха да пътуват. Единият сега проектира мостове в Португалия. По-малкият се занимава с компютри чак в Норвегия. Португалецът поне се ожени за българка. Норвежецът живее с испанка. Ама виж, сина си кръстиха Герасим...
Йорданка не живя дълго на калдъръмената уличка. Болестта я стопи за няколко месеца, догаряше примирено и само големите й кафяви очи попиваха всяко движение на нейния Геро, а той стоеше неотлъчно до леглото й, преместено до прозореца. Така си отиде една сутрин, сгушила изтънели длани в мъжките му ръце.
Кипарисът, който посади над гроба й, вече е пораснал и в летните дни пази сянка на каменния кръст. Когато може, той идва тук, сяда на малката пейчица и в мислите си й разказва, какво е станало. Макар че все повече нямаше нищо за разказване. На тръгване чичо Геро казваше на глас: “Е, хайде, аз пак ще дойда!” и бавно поемаше към къщи...
И сега, като вдиша акациевия аромат и като си мислеше за всичките тези минали неща, той усети, че му се допуши. Отдавна не беше му се допушвало толкова силно. Ръцете му затършуваха припряно, макар да знаеше, че няма смисъл. Седна под едно дърво и съблече дочената дреха. Топлият ароматен въздух го прегърна, а той с последна надежда пъхна пръсти в горното джобче. И доволно поклати глава. На дъното на джобчето имаше малко тютюн, изпаднал през годините, когато там държеше кутията със “Златна Арда”. Наоколо нямаше дори късче хартийка. Запалка отдавна нямаше. Не носеше и кибрит. Наведе се над джобчето и помириса. Лекият мирис на тютюн го накара да се усмихне. Постоя така усмихнат няколко мига, после на лицето му се изписа решителност, огледа се и приклекна. Почисти няколко сантиметра земя от тревата и с една клечка издълба малка дупчица. Разходи се наоколо и намери сламка от изсъхнал бурен. Изгреба колкото тютюн имаше в джобчето и го натъпка в издълбаното. Мушна сламката при тютюна и я закрепи с изровената пръст. Свали очилата, погледна към слънцето и нагласи лупата на едното стъкло така, че светлата точка, която беше събрала топлото на слънчевите лъчи, да падне върху ямката с тютюна. И когато се изви тънка струйка дим, чичо Геро легна по очи, разпери ръце встрани за по-удобно и захапа сламката. Усети как ароматният дим навлиза в дробовете му и сякаш се разнася по цялото му тяло. Смукна още няколко пъти и усети сладка премала от забравеното удоволствие.
Ако врабците на дървото можеха да разсъждават, сигурно щяха да си помислят, че чичо Геро се мъчи да прегърне цялата земя, или че прилича на едно разпятие. Но понеже врабците не разсъждават, те нищо не си помислиха.
А чичо Геро смукна още веднъж – ароматният прашец беше изгорял и той се загледа в тревичките, по които припряно пълзяха няколко мравки. Една пчела бръмна и кацна на едно глухарче, но май не остана доволна и се стрелна към няколко бели маргаритки.
Чичо Геро се обърна по гръб и, както си е с разперени ръце, усмихна се и малко виновно каза: “Лула си направих от земното кълбо, Дядо Господи, да прощаваш, ама добре ми дойде!” И въздъхна.
Полъхът на вятъра поде въздишката, залюля я над ямката с тютюнева пепел, пусна я да погони две шарени пеперуди, после внимателно я прибра на крилото си и я издигна нагоре. Като стигнаха белите облаци над реката, въздишката погледна надолу и видя чичо Геро – като черно кръстче върху зелената черга на тревата. После нищо не видя, понеже в облаците хем беше сребристо и светло, хем нищо вече не се виждаше...
А в къщата на дъното на калдъръмената уличка сега никой не живее и тревата започна да избуява...