За хората и думите, които режат като нож

Центърът за почасови социални услуги за хора с увреждания Бургас работи по европейски проект „Без ограничения“ по процедура „Активно включване“. Услугата, която ще се реализира, е иновативна социална услуга, свързана с предоставяне на почасови услуги за лица с увреждания. Дали са доволни хората с увреждания и техните асистенти, за нуждите им, за взаимодействието между тях, за нещата, които искат да кажат на институциите, и за думите, които режат като нож, разговарям днес с Калина Вергиева – човек, живеещ с увреждане, и нейния личен асистент Деляна Георгиева.

Роза МАКСИМОВА

- Разкажете за проекта „Без ограничения“ – кой може да участва в него, към коя група хора с увреждания е насочен той?

Калина Вергиева: Проектът е насочен към хора, които искат да бъдат социално активни. Не само към работещите, а и към тези, които нямат възможност, към момента или по принцип, да работят /в зависимост от естеството на увреждането/ и все пак имат нужда да бъдат социално активни. За този проект кандидатства специално Центърът за почасови социални услуги Бургас, който всъщност е и реализатор на проекта. Бих искала да кажа, че подборът беше осъществяван от опитен социален работник на хората с увреждания, които имат правото да бъдат включени в проекта.

- Калина, ти като потребител – удовлетворява ли те този проект, напълно ли е ефективен, или има някои пропуски?

К.В.: Да, моите нужди определено ги покрива. Също така държа да спомена, че попаднах на асистент, който също е социално активен и има афинитет към културни събития, социални събития, социално ангажирани събития, така че в това отношение мога да се считам за късметлийка.

- Деляна, ти като асистент на човек с увреждане, за първи път ли работиш с такива хора, какво очакваше преди да започнеш работа като личен асистент?

Деляна Георгиева: Да, за първи път ми е, наистина. Отначало бях притеснена от гледна точка дали ще си допаднем, дали Калина ще ме хареса – не като външен вид, а като отношение към нея, но още като я видях, веднага ми легна на сърцето. Тъй като аз нямам такъв активен социален живот като Калина, тя де факто ме учи на много неща. Даже не толкова аз й помагам, колкото тя на мен. С нея научавам много интересни неща, които преди не ги знаех. Досега все съм била вкъщи, бях малко ограничена, но тепърва ни предстои хубавото.

- Проектът е с продължителност петнайсет месеца. Какво ще правят след това хората, които имат нужда от помощ?

Д.Г.: Точно това е проблемът – че само за толкова малко време. Тук вече трябва да се заемат Общината ли, кметът ли, институциите, за да се погрижат за тези хора по-нататък. Ако няма нов, поне да се продължи този проект. Да продължава повече години, а не само петнайсет месеца. Да се намери финансиране, спонсори, за да може да се продължи проектът. Защото това е много благороден проект, който Марионела Стоянова прави. А малко хора влагат душа и сърце като нея.

К.В.: Що се отнася до ограничеността на проекта – ясно е, че всеки един подобен проект, финансиран от Европейския съюз, е ограничен във времето. Той няма как да продължи. Въпросът е да се степенуват приоритетите на разпределение след това на социалните бюджети на държавата.

- Проектът предполага възможност за работа на хора с увреждане. Има хора, които макар и в инвалидна количка, могат да работят, и то на доста сериозни позиции. Има ли нагласа в обществото да се осигурява работа на хора с увреждания, или този проект е самотната „птичка, която сама не прави пролет“?

К.В.: По принцип проектът няма такава насоченост да намира работа на хора с увреждания. Има хора с петдесет процента увреждане - те могат да помагат на останалите хора с увреждания, които са с повече проценти увреждане. Що се отнася до желанието на хората с увреждания да работят – мнозина искат да работят. Все още са малко тези обаче, които имат наистина необходимия опит за работа и необходимото образование, тъй като, според моя лична преценка, в България трудовият пазар залага повече на високотехнологичните професии, които са свързани с компютърните технологии, а много от нас нямат необходимата подготовка за такава работа. Хората с хуманитарни специалности си намират трудно работа, определено. В другата крайност са хората на физическия труд, където хората с увреждания пък няма как да бъдат полезни.
Доколкото си спомням, в Испания имаше такава политика, че в пощите например се назначават само хора с увреждания – на колички, с бастуни, с патерици.

- Как мислите – трябва ли да се съжаляват хората с увреждания, или да се отнасяме с тях като обикновени, здрави хора?

К.В.: Хората с увреждане нямат нужда от съжаление, те имат нужда от разбиране. Да бъдат разбрани конкретните им потребности в дадения момент, т.е. ако някой не вижда, той има нужда да бъде преведен, ако някой има нужда да му се зашие копче, а той не може, да има кой да му го зашие. Такива дреболии на пръв поглед, за които хората, които нямат такива увреждания, не се и замислят.

Д.Г. Искам да допълня, че много здрави хора са за съжаление, защото би трябвало да се поставят те на тяхно място. Никой не е застрахован, че утре на него няма да му се случи нещо лошо, или на негов близък. Всичко става в тоя живот. Тези, които изпитват съжаление към хората с увреждане, по-скоро те са за съжаление. Даже трябва да се възхищаваме на такива хора, че въпреки всичко, имат дух, имат желание, имат воля да се борят с трудностите в живота, а не са седнали да се вайкат вкъщи. Ние, здравите, като че ли се вайкаме повече.

К.В.: Сигурно има и хора с увреждане, които биха могли да предизвикват съжаление. И то не толкова заради самото увреждане, колкото заради отношението им /тяхното/, както и заради отношението на семейството им към тях. Когато семейството на човека или детето с увреждане мисли, че то трябва да бъде съжалявано и обгрижвано без оглед на конкретните му нужди, тогава вече става страшно.

Д.Г.: Даже му вредят по тоя начин. Човекът трябва да бъде оставян сам да се справя. Понякога те ги задушават с прекаленото си отношение, а те все пак са големи хора и трябва да ги оставят сами да вземат решения. И те да се чувстват пълноценни.

- Какво искате да кажете на кмета на Бургас?

Д.Г.: Да се сеща по-често за хората с увреждания, а не само когато има ден на хората с увреждане. Той направи много неща за тези хора, но има още много неща, които могат да се направят. Малките неща, които здравите хора не забелязват, за болните са от голямо значение. Не трябва непременно да ни се случи нещо лошо, че едва тогава да разберем и да обърнем внимание.

К.В.: Аз като доскорошен служител на Община Бургас бих искала да благодаря за гласуваното ми доверие като служител. В качеството си на човек с увреждане /пак ще се повторя/ и държавният, и общинският бюджет би трябвало да се разпределят така, че тези проекти да не остават само проекти, а да се превърнат в действащи социални, културни и трудоустрояващи политики на общината и на държавата. И в заключение, тъй като интервюто е насочено към взаимодействието между асистент и потребител, бих искала да кажа, че този проект дава взаимно обогатяване, взаимно преливане, за това някой на някого да помогне, някого да обогати всъщност.

Д.Г.: Съответно асистентът може да предаде това на децата си и по този начин ще възпита у тях позитивно отношение към хората с увреждания.

- Деляна, ти каза, че не обичаш думата потребител. Защо?

Д.Г.: Звучи ми като търговско наименование, твърде административно и доста бездушно. Аз много рядко употребявам тази дума. Тези хора трябва да ги наричаме по име. Но явно в документи така е прието да се използва този термин, така както се използват подобни наименования и в други области.

К. В.: Тук у мен се обажда филологът. Наясно съм, че езикът няма как да покрие всяка една конкретна особеност и в подобен род документи и в подобен род общуване е нормално да има такива думи, които ще подразнят някого.

- Прието е да не се употребява думата инвалид, а човек с увреждане. Как се приема това – като демагогия или като израз на уважение?

К.В.: Думата инвалид се приема за обидна, защото тя на практика означава невалиден. А аз лично не се смятам за невалидна /смее се/. А що се отнася до човек с увреждания, според някакво изследване, което беше публикувано преди няколко години, като се чуе човек с увреждане, се има предвид човек с ментални увреждания, което пак опира до това кой как приема думите. В това отношение госпожа Марионела Стоянова има един малко по-разширен вариант на това описание. Тя казва така: „Хора, които живеят с някакво увреждане“. В някои страни, доколкото си спомням, е приета такава комбинация от думи: „хора с ограничени физически и ментални възможности“, което може би е най-точното, макар и дълго. Като обобщение на всичко – благодарности към Центъра за почасови социални услуги и на неговия екип и дай боже повече хора с физически и ментални увреждания да обогатим асистентите си но някакъв начин. По отношение на това, че всеки един може да изпадне в такова състояние, пак ще спомена пътуването ми до Испания. Тогава трябваше да използвам инвалидна количка заради огромните разстояния във Валенсия, иначе рискувах да бавя групата. Има хора, които все още се боят да седнат, да изпробват количката, да видят как се чувстват в нея. Може да се каже, че се чувствах удобно, но се надявам да не седна трайно в инвалидна количка. Но все пак никой не е застрахован.

Д.Г.: Преди време е имало мероприятия, в които здрави хора се поставят на мястото на хора с увреждания, например да попаднем в тъмна стая, за да се поставим на тяхно място. Трябва да има такива мероприятия, за да разберем по-добре как се чувстват тези хора. И да се направи така, че след като приключат, тези проекти да продължат под някаква форма да действат, да се превърнат в идеи, които съответните институции да развиват.