Петя Димитрова: Пътеписът не бива да е просто сбор от факти за дадена култура и за местни забележителности, той трябва да разказва човешки истории

От брега на Янтра до Монголия

Както седиш на сладка раздумка с приятели край брега на Янтра, почти изведнъж решаваш и хващаш транссибирския влак, който те отнася на половин планета разстояние в екзотична и сурова пустош. Говориш с номади, влизаш в монголска юрта, ядеш „тебеширен" аарул, с всички сетива поглъщаш една съвсем различна култура, правиш безброй снимки и събираш като пъзел частици Монголия в книга.
Мечтаеш и за другия край на света – Ушуая, на една крачка от Антарктида, но знаеш, че винаги ще се връщаш в родното Белево, за да се заредиш с нова магична сила.
Познавате ли тази мечтателка и пътешественичка - Петя – журналист, редактор, смел откривател и авантюрист. Днес тя ни е на гости, за да ни разкаже с усмивка и вдъхновение за далечната и непозната Монголия.

Роза МАКСИМОВА; Автор на портретната снимка: Денислав Стойчев

- Петя, вие сте редактор в издателство, но по дух сте страстен пътешественик. Как съчетавате тези две дейности – уседналата работа като редактор и пътуванията? Как се съчетават те, допълват ли се, или си пречат?

- За мое щастие, двете дейности се съчетават много добре. Имам възможността да работя дистанционно, така че нерядко ми се случва да се експедирам с компютър в раницата, да работя под някое дърво в гората или в парка, да пътувам до места, отдалечени на стотици километри от офиса или дома ми, без да се налага да излизам в отпуск.

- Описвате в книга впечатленията си от една далечна и малко популярна страна – Монголия. Как открихте Монголия? Защо Монголия?

- Някои големи пътешествия започват съвсем на шега и в моя случай с Монголия стана точно така. Решението дойде спонтанно, докато с няколко приятели седяхме край приятно пукащ лагерен огън някъде по поречието на река Янтра. По-рано същия ден един от тях се натъкнал на интересна статия за Монголия с вдъхновяващи снимки. Докато си говорехме за тази далечна страна, стигнахме до заключението, че за всички нас тя е символ на дивото и на свободата да обърнеш гръб на цивилизацията и стреса. В кулминацията на нощта обичта ми към дивото напомни за себе си и ме алармира, че докато продължавам да пестя пари в името на уж грандиозни бъдещи замисли, се лишавам от възможността да пътувам надалеч и да обменям шарени знания с хора от различни култури. И че ако не променя нещо, предстои ми сигурно изтощаване, прегряване, натъжаване. Така от устата ми се изплъзна репликата: „Добре, ако някой от вас сериозно се заеме да организира такова пътешествие, обещавам да дойда!“. Две седмици по-късно с въпросните хора, с които седяхме край огъня, установихме, че най-разчупеният начин да се пътува до Монголия е с транссибирския влак и че билетът ще струва малко над 200 лева. Прозвуча ни повече от примамливо…

- Вие сте пътешествали и в други страни. Защо не описахте впечатленията си от тях в книга?

- Пътуванията ми из Армения, Русия и Албания не ми се струваха подходяща база за написване на книга, тъй като бяха около десет дни и се изразяваха главно с престой на едно място. Индонезия също беше двуседмично приключение. Винаги ще съжалявам, че тогава не си водих почти никакви бележки. Бях на обмен за млади журналисти и докато събирах материал за публикации, посетих двата най-големи острова – Ява и Бали. Всичките ми усилия се съсредоточаваха в журналистическата работа (е, и в забавления, признавам) и не ми оставаха сили да си водя пътешественически дневник, откъдето впоследствие да черпя вдъхновение за написването на книга. От сърце вярвам, че пътеписът не бива да е просто сбор от факти за дадена култура и за местни забележителности. Целта е да поднесеш на читателя история, подбуждаща любопитство, усмивки, разсъждения и носеща конкретно послание. Или с други думи: искрена човешка история.

- Разкажете ни незабравимо за вас преживяване по време на пътешествията ви, някоя забавна история.

- Никога няма да забравя първия път, когато прекрачих прага на юрта, обитавана от монголци номади насред пустошта. На втория ден от похода ни към Гоби нашият шофьор водач спря да говори с няколко местни, които пък ни поканиха на кратко гостуване. Макар залезът още да не бе настъпил, помещението бе повече от сумрачно, тъй като единствената светлина се прокрадваше през купола на юртата. Междувременно оттам се извеждаше и димът – през кюнец, излизащ направо от дупка в тавана – механизъм, който несъмнено лишава обитателите си от немалко количество от и без това оскъдната топлина. В едната част на юртата, направо на пода, без каквото и да е подобие на матрак, кротко спяха две малки деца. Друга бе приспособена за кухня с наредени чаши и посуда върху част от бюфет. В центъра – два стълба, крепящи постройката, и до тях печка, където горяха сухи изпражнения на добитъка. Връчиха ми възголяма чаша топло прясно мляко, докато въртях любопитно очи и безуспешно се опитвах да накарам фотоапарата да произведе прилични кадри без светкавица. Тъй като никаква почерпка не бива да бъде демонстративно отказвана, реших се да взема и парче от субстанция, поразително напомняща на тебешир, която домакините ни най-спокойно ядяха и предлагаха. Сетих се да го направя с дясната ръка – една монголка ме бе инструктирала така да приемам дарове. Белият цвят ми напомни за изсъхнало сирене, но вкусът нямаше нищо общо – кисело към горчиво и едновременно неприятно сухо, съвсем като тебешир. Водачът ни не влезе вътре, за да го питам какво е това достижение на монголската традиционна кухня. Лъжливото сирене обаче смути ежедневието ми неведнъж след това. Оказа се, че е традиционен „деликатес“ и се нарича аарул.

- Доколкото разбирам, влече ви дивото, а не бляскавите туристически дестинации. Но пътувате повече на изток. Как, по какъв принцип избирате страна, която ще посетите?

- В минали животи навярно съм живяла някъде из Централна Азия. Чувствам тези места едновременно близки и безкрайно интересни, нови, непознати. Изборите ми, естествено, са донякъде повлияни и от възможността да обвържа пътуването с проект, инициатива, доброволчество. Така хем научавам от първо лице как живеят различни култури, хем върша нещо на практика – допринасям с уменията си и ги развивам. Наскоро например попаднах на възможност да договоря пътуване из Казахстан по проект за етнолози.

- А какво ще кажете за Африка? Или Южна Америка? Присъстват ли те в плановете ви за пътешествия?

- Преди няколко седмици четох много описателен текст за Ушуая в Аржентина – най-южния град от всички континенти, спирка за пътешестващите из Патагония и за отплаващите към Антарктика. Автор на текста е мой приятел, с когото се запознахме в Индонезия – българският фотограф Денислав Стойчев. От тогава насам съм сигурна, че някой ден ще се експедирам и аз натам. Денис разказва за постоянен хлад, продължаващ с часове сумрак, разходки сред глетчери и мъхове. Все неща, които обожавам и които ме карат да се чувствам жива. - Изкушавате ли се да направите филм за Монголия такава, каквато я видяхте и усетихте? Или за друго място, което сте посетили? - Аз съм човек на словото и нескромно признавам, че умението ми да пиша се съчетава добре с вроден фотографски поглед. Засега обаче не съм се отдала на теоретична подготовка, свързана с фотография или режисура. Уважавам труда на този тип творци и смятам, че човек не бива да се вихри в сфери, за които няма прилична подготовка. В този смисъл никога не бих си позволила да тръгна да правя филм ей така, с любителски материали и техника. За щастие, познавам професионалисти от бранша и няма да скрия, че си представям как рано или късно с някого от тях ще стигнем до общ аудиовизуален проект. Имам и далечни планове да се занимавам с визуална антропология – там идеята е да документираш с образи и звук как живеят хората от дадена култура/общество или как решават определен проблем, като е важно продуктът да има и научна стойност.

- Има ли място, където бихте се върнали отново или искате да останете да живеете там? Кое е вашето любимо място на земята?

- Може да прозвучи парадоксално, но любимото ми място на света се намира само на десетина километра от родното ми село Чорул, близо до Драгоман и до сръбската граница. Местността се казва Белево, там до ден днешен живеят няколко души в унисон с природата – без ток, черпейки вода от кладенци, отглеждайки животни и градини. Намери място в сърцето ми още когато бях 5-6-годишна и баба ми разказваше истории как е обикаляла из Белево с говедата. Имам нужда отново и отново да се връщам там и усещам, че всеки път то ме зарежда с мистична енергия.

- Какво са за вас пътешествията и как се промени вашето възприятие на света откакто започнахте да пътешествате?

- Дадох си сметка, че България и изобщо Балканите са едно наистина чудесно място за живот – и като природни дадености, и като разнообразие на културите. На много места по света хората са принудени да живеят в далеч по-затруднени условия. Без плодородни почви, без достатъчно вода, без възможност да общуват безпрепятствено. Екзотичното, дивото, има и своите мъчителни аспекти и колкото дава свобода, толкова и ограничава.

- За какво мечтаете, Петя?

- Мечтая да съм свободна да прекарвам извън цивилизацията колкото дълго искам, но без да губя връзка със света, без да се изолирам изцяло. Искам да мога да се връщам чат-пат в града и да популяризирам преимуществата на „дивия“ живот. Не ламтя за постоянни възможности да пътешествам до другия край на света. Нужна ми е просто една стара селска къща на място с вода и гора, където да се установя със семейството си, както и няколко съседи, с които да общуваме и да си помагаме.

- Направете подарък на читателите на в. „Компас“ – откъс от книгата „Да обичаш дивото. Монголия“ например.

- Подарявам на читателите постоянен линк за сваляне на девета глава. Тя се казва „Срещни някой, предприел по-щуро пътешествие от твоето“ – пожелавам го постоянно на познати и непознати, с които общувам, пожелавам го ежедневно и на самата себе си. Във вестник „Компас“ за пръв път ще видят бял свят и няколко от проектите за корица на книгата ми. Те, както и оригиналната корица, илюстрациите и картите в „Да обичаш дивото. Монголия“, са дело на талантливата художничка Фиделия Косева. Винаги съм си мечтала да ги покажа на читателите, защото според мен много точно пресъздават усещането от това човек да пътешества из далечна Монголия. Ако от прочетеното дотук ви се струва, че сме съмишленици, ще се радвам да ми пишете във Фейсбук страницата „Да обичаш дивото“.



Видео

Коментари

Добавете коментар

Име (задължително)

Анкета

“Спасявайки делото на св.св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на света”. Това са думи на проф. Роже Бернар, но дали самите ние уважаваме достатъчно себе си и делото на Солунските братя?

Най-четени

Екипажи на Израел и Франция водят на Европейското по ветроходство

  • 21 Май 2018
  • 32
След първите три гонки от Европейското състезание по ветроходство в клас 470, израелски екипаж поведе във временно класиране при жените, а френски при мъжете.

Радев към Медведев: Народите ни са свързани със здравите връзки

  • 21 Май 2018
  • 44
Президентът Румен Радев беше посрещнат в Москва от министър-председателя на Руската федерация Дмитрий Медведев, съобщиха от прессекретариата на държавния глава. Медведев изрази надежда, че интензивността на официалните руско-български контакти ще расте.

Прокурор Георги Чинев встъпи в длъжност като Административен ръководител на Окръжна прокуратура - Бургас

  • 21 Май 2018
  • 49
Прокурор Георги Чинев встъпи в длъжност като Административен ръководител на Окръжна прокуратура – Бургас. Той бе избран след гласуване от Прокурорската колегия на ВСС.

Близо 7000 деца на шествие за 24 май

  • 21 Май 2018
  • 53
Близо 7 000 деца от 28 детски градини и 36 училища ще участват в бургаското шествие за 24 май - Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост. Началото е от 10.30 часа от площад "Тройката".

„Нефтохимик” и „Созопол” се сбогуваха с Втора лига

  • 20 Май 2018
  • 113
„Созопол” спечели дербито на изпадналите от Втора лига срещу „Нефтохимик” с 3:1.