Румен Белчев и Михаил Вешим: Винаги има повод човек да се усмихва

За тъжния смях или оксиморонно за хумора

Те не спират да се шегуват /вестник „Стършел“ навърши 70 години/. Какво ли не се случи през това време – и в културно-исторически, и в политически план, но те успяват да уловят най-тънката нишка на смешното в не толкова смешното ни ежедневие и да направят от него блестящ фейлетон.
Защото са майстори. Защото гледат на света ведро и с усмивка.
И в нашия разговор се шегуват. Макар хуморът им да е малко тъжен. Но все пак се усмихват и вярват, че винаги ще има поводи за усмивка и оптимизъм.
Днес на гости са ни редакторите на вестник „Стършел“. Разговарям с двама от тях – с малко тъжния Румен Белчев /който е в тръпно очакване да дойде топлото време, за да отвори врати Бирената партия, която за разлика от другите партии е сезонна/ и с малко по-големия оптимист Михаил Вешим, оксиморонно, по вешимски, тъжно-весело гледащ на света.

Роза МАКСИМОВА
Снимка: Николай НЕДЕВ

- Кои са плюсовете и минусите в работата ви?

Румен Белчев: Плюсът като си положил сизифовска работа, страшно приятно е след излизането на вестника да се обади човек и да каже: „Много хубаво си го написал“. Минусът е, че понякога имам чувството, че пресипвам от пусто в празно. Ние си говорим, казваме своето съгласие или несъгласие, никой не ни обръща внимание. Но това не е само за нас, това си е общо за пресата. На пресата вече никой не й обръща внимание и никой не й вярва.
Михаил Вешим: Плюсовете са, че работим с усмивка, че всеки ден като отиваме на работа, има някакъв повод да се усмихва човек. Понякога си мисля, че съм щастливец, дето съм си избрал тази работа, ама той и Алеко го казва това, че е щастливец. Той за друго де, ама наистина хората, които се занимават с хумор, по някакъв начин са с една идея по-усмихнати. То е и професионална деформация. А какви са минусите? Има минуси. Пак има професионална деформация. Как ги усещам аз минусите – че по някой път човек гледа на другите хора като на обекти, от които може да изкара един фейлетон. И не само на ситуациите в живота – ние сме научени като хумористи и опитът ни е научил да гледаме всичко с окото на сатирика. Но по някой път това пречи на отношенията с хората. По някой път се държа сатирично и с жена си, което тя не харесва /смее се/.

- Има ли моменти, когато вдъхновението или чувството ви за хумор ви напуска?

Р.Б.: Има. Всеки понеделник, когато трябва да си пиша текста за „Стършел“, изведнъж си задавам въпроса: „Защо правя това?“. Ето сега, в утрешния брой съм написал как ЧЕЗ се опитват да ни манипулират с предложенията. Защо ние се тормозим с това? Някаква Гинка си го купи, някой Гинчо ще си го получи от нея, а ние ще си получаваме сметките и за да не ни спрат тока, ще трябва да си ги плащаме.
М.В.: Има такива моменти, разбира се. Ние не сме някакви машини, и ние като другите хора имаме и тъжни моменти, има и тъжни събития в нашия живот, но все пак сме научени да гледаме на живота откъм смешната страна. Най-общо казано, има два възгледа върху живота: единият – оптимистичният, другият – песимистичният. Има нюанси, разбира се, но най-общо казано е така. Ние гледаме от оптимистичната страна.

- Вие всички имате издадени книги с разкази, фейлетони, романи. Кое е по-лесно – да осмиваш дребните ежедневни случки във вестника, или да ги разгърнеш в обемиста творба?

Р.Б.: Честно казано, аз съм писал само една голяма книга – това е „Историята на Сатиричния театър“. Беше изключително приятно с тези великани на българския театър да работя, да говоря, да влизам в техните истории, но от това пострада другата ми работа, защото човек за да влезе в морето, трябва да излезе от локвата.
М.В.: Различни неща са, защото има хрумвания, има сюжетчета, които са за фейлетон, които просто не носят повече в себе си и с един фейлетон ти го пишеш и забравяш. А има друг вид истории, които в момента, в който ги напишеш на фейлетон, разбираш, че това става за разказ. Като го напишеш като разказ, си викаш: „Това не става ли за една радиопиеса?“. Като го направиш на радиопиеса си мислиш дали не става за друга пиеса или пък за роман, или пък за сценарий. Има такива истории. И аз неведнъж съм го правил това. Например пиесата на Станислав Стратиев „Сако от велур“ е била фейлетон във вестник „Стършел“ първоначално. Така е с моя роман „Английският съсед“, който първо беше фейлетон.

- От всичко ли става смешка?

Р.Б.: Да, разбира се, абсолютно от всичко, с изключение на смъртта.
М.В.: Става, да. Може би не бих се шегувал с някакви човешки недостатъци или недъзи. Това не е моят тип хумор.

- Когато не ви е смешно, как се справяте?

Р.Б.: Сложете червена точка! Две бири! /смее се/
М.В.: Щипя се /смее се/. Гъделичкам се. Чакам да ми стане смешно.

- Творите от много години. Някой осъждал ли ви е за нещо, което е сметнал за обидно?

Р.Б.: Не. То това е най-обидното, че никой не се обажда, за да каже: „Вие еди-какво си направихте“. Преди 89-а година имаше няколко опита – и с мен, и с колегите. Пробваха се малко да ни уволняват, но не им се получи. Тогавашният главен редактор Христо Пелитев си защитаваше хората свирепо. Сега наистина е много обидно.
М.В.: Не, до дела не се е стигало. Иначе е имало недоволни, имало е опровержения, имало е даже закани, че ще ме набият, но това си е част от занаята. До съд не сме стигали.

- Случвало ли ви се е в професията да направите компромис със себе си?

Р.Б.: Не, имало е случаи, когато не ми се е получавало, но да седна и да се занимавам с тема, която някой да ми каже – не.
М.В.: Да, случвало ми се е. То беше нужно. И тогава за успокоение на съвестта човек си вика: „Дай да разделим компромисите на малки и големи“. Тоест малки можеш да правиш, ама да не правим големи с нещата, които пиша. Примерно, събират ни всички в редакцията на „Стършел“ да ни четат книгата на Леонид Брежнев „Малката земя“. Аз не мога, аз съм на 22 години, имам среща с момиче, а те ме задържат в редакцията. Викам на един колега: „Аз ще се чупя“. А той: „Момичета се намират, а тук - внимавай“. И седим – аз съвсем млад, още съм никакъв в редакцията, но там седят и големите сатирици на България – Петър Незнакомов, Мирон Иванов, карикатуристи и слушат „Малката земя“ от Брежнев. Карикатуристите си драскат, Мирон Иванов скучае, ама никой не смее да каже нещо. Това са малки компромиси, но с нещата, които пиша, съм гледал да не си кривя душата.

- Във всяка една дейност има преломни моменти. Кой беше вашият преломен момент?

Р.Б.: Когато взех втория си кредит /смее се/.
М.В.: Това е като дойде свободата на словото. Преди това много се чудех какво да пиша. Колебаех се. То това е най-лошото. Не е цензурата, която са ти наложили – в „Стършел“ един фейлетон се подписваше от пет човека, преди да излезе. Затова вътрешната цензура ме стягаше най-много. Много неща в България се промениха за 30 години и аз много харесвам това – за мен най-важното е, че мога да пиша свободно и мога да пътувам свободно. Не искам повече. Не искам държавата да ми плаща. Аз съм работил във вестник, в който държавата плащаше, за да я обичам. Аз не искам това. Защото който ти плаща, иска да го обичаш.

- Кое ви помага в живота, кое ви пречи?

Р.Б.: Помага ми това, че аз имам наследен лек характер. Все пак аз съм морско чадо – роден съм в Бургас, баба ми имаше къща на "Юрий Венелин". За разлика от балканците, които са мрачни хора, а софиянци са нервни, ние, хората от морето, сме спокойни, макар и малко пияници.
М.В.: Помага ми моят характер, помага ми и това, че имам някаква фамилна наследственост /ама това ми и пречи, аз затова съм си сменил името/. Пречи ми, защото по някакъв начин ме свързват с моя родител. Винаги съм гледал да сме различни.

- Формулирайте вашето отношение към живота в едно изречение.

Р.Б.: Нямам толкова време /смее се/.
М.В.: Това е нещо като мой девиз, който изпълнявам: Бъди естествен, но не като естествен гьон. Желая на „Компас“ да сочи винаги вярната посока!

Видео

Коментари

Добавете коментар

Име (задължително)

Анкета

“Спасявайки делото на св.св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на света”. Това са думи на проф. Роже Бернар, но дали самите ние уважаваме достатъчно себе си и делото на Солунските братя?

Най-четени

Балкански цикъл. Защо България отново се сближава с Русия?

  • 23 Май 2018
  • 96
В българското общество, както и в основните политически партии има натрупани твърде много разочарования и недоволство от рязкото захлаждане в отношенията между двете страни след 2009 година, когато София, под давлението на Запада, се отказа последователно от почти всички съвместни проекти с Москва.

Зукърбърг пред ЕП: Достъп до профила ви, само ако позволите

  • 23 Май 2018
  • 81
Създателят на Фейсбук Марк Зукърбърг се извини пред Европейския парламент /ЕП/ за злоупотребите, допуснати в случая с "Кембридж аналитика". Той съобщи, че Фейсбук е проверил хиляди приложения и е спрял над 200.

Вариант 1 се падна на втората матура по предмет по избор

  • 23 Май 2018
  • 87
По изпитен вариант 1 ще пишат днес зрелостниците на втория задължителен зрелостен изпит в 12-и клас по избор между 13 учебни предмета. Изпитният вариант беше изтеглен тази сутрин в Министерството на образованието и науката и ще важи за изпита по всеки предмет.

Певицата Станислава Василева: Мечтите ме водят към Лондон, но училището ще ми липсва

  • 22 Май 2018
  • 2
  • 194
Винаги ми става тъжно, когато си спомням за класа ми и за учителите от ГПНЕ „Гьоте“, споделя най-талантливата абитуриентка от випуск 2018 /Интервю на Димитър Мишев с момичето, което завладя сърцата на хората с представянето си в X Factor/

Радев и Путин след срещата в Сочи: Възстановихме диалога

  • 22 Май 2018
  • 92
Диалогът е възстановен. Това послание отправиха българският президент Румен Радев и руският президент Владимир Путин на съвместния си брифинг след срещата в резиденцията "Бочаров ручей" в Сочи. На нея те обсъдиха подобряване на икономическите отношения между двете страни.