Катя Пенева: Психологията не е диплома, тя е съдба


С нея се познавах задочно – четях публикациите й в един вестник, забавлявах се искрено, защото макар отговаряйки на въпроси за човешки болки и драми, тя представяше нещата с една лекота и по начин, който те кара да се обърнеш навътре в себе си, да потърсиш вината първо у себе си, да се стегнеш, да се хванеш за косата и да се измъкнеш от тресавището на самосъжалението си. Тя те кара да повярваш в себе си, да намериш сили да излезеш от черупката на страха и да продължиш.

Роза МАКСИМОВА

- Как дойде психологията във вашия живот, госпожо Пенева? Кое ви накара да се занимавате точно с психология?

- В един случаен и непланиран ден връхлетях изплашена в канцеларията на служителка от учебен отдел в БСУ. -Трябва ми диплома за висше образование, по най-бързия и най-лесния начин. Нямам никакво време, ще си загубя държавната работа. -Социални дейности и консултиране, това е най-глупавата и най-лесната специалност, която можете да изкарате само за три години - беше отговорът на любезната администраторка. Сделката oстана между нас двете, а жребият беше хвърлен. В онзи ден в живота ми аз се нуждаех само от диплома за бакалавърска степен и всичко останало нямаше значение. Точно в този миг, никога не съм си давала сметка за онова вълнуващо приключение, което ми предстоеше. Психологията е субективно усещане за реалност, в което живее всеки един от нас, тя е път. Любов е. Чувствах се като Алиса. Представях си моите преподаватели като книги, наредени в голяма библиотека, исках да ги изуча и да ги прочета, да ги достигна, всичките до един, но се чувствах твърде малка и безпомощна. Светът на чудесата ме примамваше. Правех изследвания и участвах в научни конкурси, печелех награди. Никога няма да забравя и най-вълнуващата среща и до този момент в живота ми с известния психотерапевт доц. д-р Румен Бостанджиев д.м. Веднъж той ми каза: - Не чакай да завършиш, за да се реализираш в тази професия. Талантливите студенти започват своя професионален път още от студентската скамейка - това и до днес кънти в душата ми. След бакалавърската степен последва магистратура по психология и консултиране, а логично беше да завърша и с докторска степен по психология. В момента съм докторант по психология на личността към БАН, последна година.

- Реално ли е според вас младият човек веднага да избере „своя“ път, или трябва да опита няколко неща /може да се окаже, че специалността, по която е приет, не е „неговата“/?

- Тук проблемът е на амбициозните родители и на работодателите, които предпочитат да назначават на работа хора с диплома за висше образование. Иска-не иска, младият човек трябва да има такъв документ, без значение дали специалността му отговаря на желанията и потребностите му. И точно поради тази причина висшето ни образование девалвира и все повече се превръща в ширпотреба, а университетите ни - в търговски дружества, които печатат дипломи. Най-страшното идва след това. Инвестираните усилия, време, пари и труд нямат възвращаемост. Работа по завършената специалност няма или ако има, тя е със символично заплащане. Ако това не е личен избор и образованието не ти е по-душа, дипломата се превръща в поредния лист в папката с лични документи с касова бележка за платените семестри. Проблемът е, че младите хора завършвайки висше образование желаят да следват познати и отъпкани пътища в социално признати професии с високо заплащане. Никой от тях или само единици са тези, които започват да трасират свой индивидуален път. Когато учех психология си давах сметка, че трябва да направя точно това за себе си. Психологията е една много примамлива и желана от мнозина специалност, но преди всичко тя е една необработена и спечена земя, която има нужда от постоянно натрупване на знания, изисква физически, денонощен труд, нови творчески идеи. И ако нямаш любов и търпение, ако не планираш няколко години напред личната си реализация или очакваш някой друг в държавната ти служба да ти спусне задачите, ти просто не си за тази работа. Тази специалност не е твоята. С психологията се живее, тя не е диплома, съдба е. С психология ставам и с психология си лягам. В този етап от живота ми едва ли нещо друго ме вълнува повече от работата ми и пътя, който съм си избрала да следвам в тази посока. Тя не просто е „правилен“ избор, тя е начин на живот. И би следвало да е така с всеки избор, който правим в живота си.

- Можете ли да определите във вашата практика кой клиент/случай е най-сложен, кой е най-прост? Има ли лесни случаи?

- В моята частна практика всеки един случай е едно пътешествие. Идва клиентът, сяда на дивана и потегляме заедно. Той ме води в приключението, което преживява, аз го следвам. Тези разкази са за болка и щастие, за надежди и страхове. Много от хората, които посещават кабинета ми, не могат да си дадат сметка за това, което преживяват. Разказват ми история, в която макар и като главни герои, не могат да си обяснят декора и сценария, който се разиграва в живота им. Боли ме за хора, които търсят причините за нещастието си в дъжда. Страшно ми е за хора, които са изчерпали всичките си идеи за „социално приемлив и щастлив живот“ и не знаят как да продължат напред. Тъжно ми е за хора, разказващи сърцераздирателни истории, на които не желаят да редактират текста и съдържанието им. Забавно ми е с хора, с които четем заедно от книгата на живота им и когато стигнем до истинската трудност, те избират вместо да продължат и да преодолеят препятствието да се върнат назад в най-лесната и най-забавната част на историята си, за да продължат да се самоизмамват. Безкрайно ми е приятно с хората, които преживяват физическа болка и страх и въпреки всичко успяват да намерят лек и надежда в думите, в бъдещото послание на живота си. Интересно ми е с хора, които успяват да използват силата на вятъра, за да се отлепят от сушата в дните си. Вълнуващо е с хора, с които след време се виждаме и ми разказват за последвалия път след контакта си с мен. А още по-щастлива съм, когато мога да разкажа тези срещи на читателите си. Много от статиите, които пиша, са недовършен диалог с моите клиенти, и така реалната ни среща никога не завършва в кабинета ми. Тя приключва в редовете на поредната история, която ви разказвам във вестника или в електронната медия.

- Владеенето на психология и поведението на хората помагат ли ви в обикновеното ежедневие? Как да реагираме в случай на агресия или други неприятни ситуации, свързани с общуването в градска среда или в семейството?

- Аз съм обикновен човек и като всички хора живея своя необикновен и вълнуващ живот. Всекидневното изучаване и уменията ми и знанията ми по психология по никакъв начин не ме поставят в приоритетна или възходяща позиция спрямо останалите хора. Като точно такъв човек се опитвам да синхронизирам личния с емоционалния и духовния си живот, за който толкова много напоследък пиша. Моите лични преживявания и моите тревоги са в унисон с преживяванията на всеки един човек, прекрачил прага на кабинета ми. Избягвам да потискам емоциите си, не крия огорченията си. Като всеки човек и аз се опитвам да се справя с естествените си житейски страхове. Много от проблемите на хората, които са потърсили помощта ми, са били и мои лични проблеми, с които съм имала знанието да се справя. Компетентността ми е базирана и на големия ми житейски опит, който съм натрупала в годините и подкрепила с мъдростта на книгите. Хората търсят готови рецепти и умения, които е много трудно да усвоят, без да изпитат лишенията на трудностите. Психологът терапевт не е лекар, той е спътник, придружител в намирането на най-доброто за човека решение. Но това решение е продиктувано от волята на клиента и той е този, който носи отговорност за действията си или бездействията си, а не обратното. В този смисъл няма готови проекти и предварителни планове за действие. Уважавам асертивността и упоритостта. Готовността да се търсят нови, необичайни отговори на трудните дилеми. Защото животът е изкуство, а не театър с предварително заучени роли и чужд сценарий.

- Да поговорим за отговорността – каква е цената на поемане на отговорност или бягане от отговорност?

- През целия си живот трябва да се бори с толкова много трудности, с условия и с решения, които постоянно ни тласкат към нови измерения. Промяната в живота ни предизвиква естествена реакция на страх. Всеки ден реално се налага да правим такива крачки, които на практика моделират нашето бъдеще. Никак не са малко действията, които променят целия ни живот напред и те са свързани с безпокойство, несигурност, тревога – последствия, които трябва да понесем. Много често това е непосилна трудност за повечето от нас. Предпочитаме да свирим живота си по предварително написани ноти, отколкото да напишем своя собствена симфония. Само като се замислим - целият ни живот се крепи на тревогата от страха: Ще се справя ли? Ние ненавиждаме застоя, ненавиждаме отговорностите, а още повече промяната. Малко хора си дават сметка за ограниченото пространство на своята удобна коруба на удоволствие и спокойствие. Всяко взимане на решение носи ново раждане. Ние просто не вярваме достатъчно в себе си, че промените, които сме предприели, ще ни отведат на желаното от нас място. Сигурна съм, че ако спрем да предизвикваме такива, ние ще останем в нашия заблатен познат свят и напредъкът ни ще бъде химера. Цената за това удобство е твърде голяма, тя е свързана с ригидност и перманентно недоволство.

- Защо хората постоянно търсят отговор на въпроса: Как да живеем правилно?

- На всеки човек му се иска да живее добре. Да изпитва удоволствие и животът му да е едно непрестанно хедонистично преживяване. В такива моменти в нашия организъм се повишават нивата на хормоните ендорфин, окситоцин и серотонин. Чувстваме се толкова щастливи, сякаш сме се качили на виенско колело или на скоростно влакче. Усещаме се като дрогирани от щастие, животът ни върви на бързи обороти, а ние не изпитваме умора. Тези състояния са предизвикани от външни обстоятелства и поради това са временни и преходни. Реално много трудно организмът ни може да издържи дълго време в подобно състояние на щастие, предизвикано от приятни удоволствия. В един следващ етап човек свиква с добрите събития в живота си и това е съвсем естествен процес, след който идват и неизбежните трудности, които сами по себе си са естествен регулатор на състоянието „прекомерно щастие“. Точно в такива моменти хората започват да се съпротивляват. Чувстват се объркани, преживяват болка и страдание и това не им харесва. Това е времето, в което си задаваме въпроса: Как да живеем правилно? Или по-скоро, как да живея добре, за да преживявам само удоволствие. Онова усещане за постоянно извличане на наслада, придружено с високо материално качество на живот е измамно и временно. Отговорът на въпроса не е в правилното живеене, а в живота, изпълнен с положителни и болезнени събития. Няма рецепта за живот, но има рецепта за пълноценно щастие, която се свързва с търсене и намиране на смисъла на живота.

- Забелязвате ли в своята практика конфликт между поколенията? Трябва ли родителите да настояват децата им да създадат семейство, да раждат деца, или да оставим те сами да организират живота си?

- От близо осем години изследвам и изучавам семейните отношения в България и ви признавам, че много, ама много ми се иска да видя такъв конфликт между старото и младото поколение. Тъкмо обратното, т.нар. криза на третата възраст се превръща в удобна възможност за младите да остават до късна зрялост под покрива на бащината стряха и да се възползват максимално от ресурсите на родителите си, оправдавайки се със своята безпомощност. От своя страна родителите си дават сметка за нерадостното си бъдеще, а поставянето на младото поколение под опека и родителска зависимост е като един вид социална „застраховка живот“ на старини. Така и вълкът сит, и агнето преяло. Виждате как с всяка една година се увеличава възрастта, в която младите хора за първи път сключват брак, увеличава се и средната възраст за първо раждане при жените. Изобщо трудностите в реалния живот се оставят в невидимото и нежелано бъдеще и това е много добро оправдание за бездействието и нарастващата безработица сред младите ни хора. Тревожа се не от сблъсък между поколенията, а от неизбежната екзистенциална катастрофа, която ще настъпи, когато родителите им си отидат от този свят. Точно липсата на този естествен поколенчески конфликт ще се реализира в сблъсъка с реалния, труден живот, в който порасналите вече деца няма да са под опеката на родителите си и неизбежно ще трябва да реализират това, което са отложили.

- Защо в нашето общество хората постоянно оценяват другите? Сякаш общуването като цяло е построено върху оценка, назидание, засрамване…?

- В обществото ни има основополагащи норми и ценности, от които няма как да избягаме. Имаме създадени рамки на поведение и просперитет, в които трябва да влезем. Не бихме могли да разберем колко сме щастливи, ако не знаем колко е нещастен съседът. В някакъв смисъл това ни помага да повишим своята самооценка. Нашето щастие се оценява на базата на нещастието на другите хора. Нашия напредък не сравняваме с нашите лични постижения и стандарти, защото ние сякаш нямаме такива. Една саркастична поговорка казваше „Я не сакам на мен да ми е добре, сакам на Вуте да му е зле“. Колкото и грозно да звучи, ние се чувстваме щастливи и успели, когато на другия му е зле, защото реално ние не разполагаме с достатъчно собствени ресурси, за да подобрим личното си благосъстояние. Нещастието на другите, нашата негативна оценка сама по себе си ни поставя във висшестояща позиция над нещастника. Да, винаги е имало и ще има хора, които са по-зле от нас, но това не бива да ни прави щастливи, нито да ни дава някакво основание за превъзходство. Разбира се, това би било възможно само ако имахме някакъв конкретен смисъл и посока в живота си, която да следваме. Поставянето на оценка и сравнението има позитивно въздействие само когато това предизвиква възхищение в нас и ние се стремим да се изравним с успехите на този човек и да го настигнем, другото за съжаление е пагубно и по никакъв начин не увеличава личностния ни потенциал. -

- Как се отнасяте към популярността на йога, цигун, транссърфинг, към идеята, че всичко идва само в живота, ако имаме особено отношение към реалността? Оправдано ли е отношението: Това не зависи от мен?

- Вижте, йога, цигун, транссърфинг ми звучи като да използваме едно и също лекарство за всяка болежка. Звучи наивно. Няма как да излекуваме вътрешния си душевен дискомфорт с физзарядка. Търсим развлечението, за да отклоним вниманието си от истински важните причини, които са довели до състоянието ни на страдание или по-скоро нямаме желание, за да решим конкретен проблем. Когато някой свикне да получава помощ само отвън, способностите му да се справя сам в трудни ситуации намаляват. Това е много удобно поведение, вид заучена слабост, в която отказваме да потърсим източника на сила вътре в нас и се опитваме да замажем проблема си с фон дьо тен. Упражняването на тези практики, както знаят всички, е система от физически, умствени и духовни учения, чиято цел е да трансформират ума в друга реалност, но не и да решат конкретния проблем. Скоро попитах мой приятел дали тези упражнения могат да се вършат у дома, без присъствието на инструктор. Отговорът му беше отрицателен. Идеята на тези учения е да ви внуши, че вие сте слаб, че нямате нужния ресурс да се справите сам с надвисналата опасност. Някой друг държи ключа на вашето избавление. И за вас това е удобно, няма да полагате лични усилия с неясен резултат, спирате да се тревожите, трансформирате се някъде другаде. В определен момент усещате, че се чувствате зле, но може би се заблуждавате, объркан сте. Това е една временна анестезия на душата, която когато се върне в реалността, продължава многократно повече да страда. Тези практики ни помагат само за кратко да се избавим от ограниченията на телесното, но истинското ни изцеление е не в медитацията, а в придобиването ни на знания за справяне с всяко едно предизвикателство в живота. И именно болката е тази, която ни държи живи, а не бягството от нея в небитието.

- Кои са основните болежки на нашето време?

- Не е лесно да се даде еднозначен отговор, тъй като народът ни за всяка болка през вековете е намирал билка. Много ми се иска да ви кажа, че основният проблем на съвременника ни е конформизмът или онзи стар унаследен от миналото ни робски синдром. В България имаме една поговорка „Преклонена главица сабя не я сече“. Непреодолимите и естествените трудности у нас се натоварват с негативизъм. Изходът за българина е не когато търси решения на проблема, а като се сниши докато отмине. Защото всичко в този свят според него е временно и преходно и не си струва труда. „Времето е това, което лекува“, казва народът. Не личността е определяща за хода на събитията, тъкмо обратното - събитията определят националния ни характер, защото ние умеем перфектно да се нагаждаме към всякакви обстоятелства. Това е способността на роба да се приспособява, както той, така и поколението му. Българският народ е оцелял през вековете, въпреки всички повратности. Съхраняваме се, когато се консервираме. Когато се затворим в своята черупка, ние преставаме да се развиваме, а животът е твърде динамичен. Той очаква от нас преднамерени действия и много по-малко търпение и примирение.

- Последен, общ въпрос – какво означава да си свободен и хармоничен човек?

- Много ми се иска да избягам от познатите клишета. Свободата е творчество и е уникална за всеки един човек. Тя е в динамиката на живота ни, в способността ни да се променяме. Свободата е и в безпокойството, което не ни дава мира да заспим. Свободата е в смелостта да реализираме личността си, да следваме пътя, който сами чертаем пред себе си. Това е един постоянен цикъл на лична житейска еволюция, в която търсещият човек преодолявайки страха си създава за себе си кратковременно спокойствие. Ние сме хармонични, когато имаме реално преживяване за надмощие на собствените ни ограничения. Всяко едно предизвикателство, всяка една малка победа, всеки един нов импулс създават в живота ни усещане за нещо ново и непознато. Винаги когато имаме куража да преследваме мечтите си без да влизаме във враждебен конфликт с околната среда, ние изпитваме усещане за хармония и удовлетвореност, преживяваме свобода. Това е свободата на личния избор, в който всеки със собствените си знания и умения създава нови реалности, в които се чувства щастлив.

Видео

Коментари

You have no rights to post comments

НА КОЙ ВЯРВАТЕ ЗА КОНФЛИКТА МЕЖДУ РУСИЯ И УКРАЙНА?

Изберете един отговор!

Най-четени

НАТО изгражда най-голямата европейска база в Румъния

  • 18 Мар 2024
  • 147
Румъния започна изграждането на най-голямата европейска военна база на НАТО, тъй като трансатлантическият блок се стреми да засили своите способности в Черноморския регион.

Утре шофьорите да се движат с повишено внимание от 95-ти до 107-ми км на АМ „Тракия”. Ще се подменят мантинели.

  • 18 Мар 2024
  • 139
Утре – 19 март, от 9:30 ч. до 16 ч. шофьорите да се движат с повишено внимание в участъка от 95-ти до 107-ми км на АМ „Тракия” поради подмяна на мантинели в средна разделителна линия.

Бързите кредити водят до бързо забогатяване на търговци, КЗП бори нелоялни практики

  • 18 Мар 2024
  • 136
Все по-често потребителите изразяват своите недоволства от закупените стоки и начина на обслужване. Събраните средства от контролните дейности на Комисията за защита на потребителите през 2023 г. са почти двойно в сравнение с предходната година, нелоялните практики, които са констатирани и има издадени актове, са близо 400, за 2022 г. година са били 103.

Спряха изследване за радиацията от мобилните телефони въпреки тревожни констатации

  • 18 Мар 2024
  • 133
Десетилетия на изследвания върху животни сочат сериозни рискове за здравето от излагането на радиация от мобилните телефони. Въпреки тревожните данни изследването спира.

Най-голямата вертикална фотоволтаична централа в света

  • 18 Мар 2024
  • 140
Германският разработчик на вертикални двулицеви фотоволтаици Next2Sun AG започна изграждането на най-голямата в света вертикална фотоволтаична система на територията на летището във Франкфурт.