Кристина Митева: Вярвам, че споделянето ще ни направи по-добри
- 14 Сеп 2018
- kompasbg
За Кристина Митева и споделените светове
Тя вярва, „че ако знаем повече един за друг, ще разбираме и приемаме по-лесно несъвършенствата си. Ще съчувстваме по-често на другите, опознавайки техните болки и мечти, техните борби и надежди чрез споделеното, вместо да имаме само понякога случайни „сблъсъци”, оставайки си непознати и чужди...“.
И затова е решила да събере в книга споделените светове на своите събеседници. „Един от нас споделя“ е твърде обемиста книга, събрала съкровените мисли на много хора – известни и неизвестни. Но тъй като всеки човек носи една вселена, всеки мисли, чувства, обича, Кристина ни поднася всички тези вселени накуп. И ни кара да се замислим, да се усмихнем, а и да се насълзим…
Роза МАКСИМОВА
- Честита книга, Кристина! Разкажете ни за нея – как се роди идеята да съберете интервюта в книга. Специално за книгата ли са правени, или са публикувани преди това в някоя медия?
- Здравейте и благодаря! Не, не са правени специално за книга, нито за някоя медия, а за блог /свое пространство в интернет/, чиято идея съм описала преди пет години, в началото на проекта /блога/ „Един от нас споделя” така: „Всеки един от нас може да черпи от един извор, от който никой друг не може – собствения си живот, собствения си опит, собственото си съзнание. Следователно всеки от нас може да даде нещичко от себе си на другите. За това са нужни само готовност за споделяне и искреност. Иначе един уникален опит, едно човешко съзнание един ден угасва несподелено и е вече недостъпно за другите, поне на този свят... Много хора не споделят най-съкровените си мисли с никого – дори с най-близките си хора, и така те остават непознати дори за собственото си семейство... Намирам това за много тъжно, наистина. Вярвам, че ако знаем повече един за друг, ще разбираме и приемаме по-лесно несъвършенствата си. Ще съчувстваме по-често на другите, опознавайки техните болки и мечти, техните борби и надежди чрез споделеното, вместо да имаме само понякога случайни „сблъсъци”, оставайки си непознати и чужди... И неразбираеми един за друг. Вярвам, че споделянето ще ни направи в крайна сметка по-добри. И по-разбиращи. В нашето време на много и лесни комуникации отново има твърде много разминавания между хората и общуване „на повърхността”. Аз искам да използвам възможностите, които предлага днешният ден и това, че сме заедно тук и сега, за нещо по-сериозно и дълбоко. Търся една истинска и чиста голота - душевната... И създадох това място за една специална среща – на нашите съкровени мисли и страхове, надежди и мечти, на нашите умове и души. Място за един истински разговор.” След първата година на проекта „Един от нас споделя” разбрах, че е хубаво да има книга с интервютата, тъй като се натрупаха много, и при това смислени. И ето сега, четири години по-късно, книгата е факт! Не успяхме да съберем всички интервюта дотук „на едно място”, но живот и здраве – може и ще е прекрасно да има продължение...
- На всичките си събеседници задавате едни и същи въпроси, които са в лексиконен стил. Всеки от тях отговаря различно и в това се състои забавното и интересното. Какви изводи си направихте от тези интервюта?
- Много изводи могат да се направят... Ето някои, които успях дотук да формулирам: повечето хора вярват, че смъртта на тялото не е край на живота (тоест вярват, че душата продължава да живее по някакъв нематериален начин); мнозинството от хората се чувстват най-добре у дома, и по-малка част – където и да се намират; за повечето хора най-красивите гледки на света са природните пейзажи, децата, изгревите и залезите, усмивката на любим човек... И много от хората имат мечти – за по-добър свят, за дете, за бъдещи успехи, за мир и благополучие... Повечето от интервюираните сякаш са оптимисти! Още много интересни изводи мога да направя, но нека останат за друг ден или друга книга...
- Имате ли си любим въпрос от тези, които задавате на събеседниците си и как бихте отговорили на него в това интервю? /може и няколко/
- Какво е за теб Животът сега? Опиши ми го с три думи...
- Предизвикателство, дълг, емоция...
- Какъв съвет би дал/а, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
- Да не спират да търсят онова, от което сърцето им се нуждае и за което жадува, защото - писано е: „Който търси, намира”. Търсещите и неспокойни натури по правило стигат най-далеч в живота и в развитието си въобще... Затова моят универсален съвет към децата и хората би звучал може би най-добре така: Не спирайте да търсите, докато не намерите! А после продължете към нови хоризонти...
- Какво ти дава представа за вечност?
- Истинският живот на Душата и моментите, в които се докосваме до него за малко, тук, на този свят. И най-вече Музиката. Онази, която е велика, безмерно красива и изразяваща неизразимото с думи... Музиката, която е като Река-Душа-Живот... Във вечно движение напред. Тя ми напомня за Безкрая и Вечността. И ме свързва със собствената ми Душа, дори и да не се случва нещо съществено в този момент в живота ми. Тя изтупва „праха от ежедневието”...
- Понякога случвало ли ви се е някой събеседник да ви провокира да му зададете и други въпроси, или се придържате стриктно към идеята за еднаквите въпроси?
- Мъничко варират въпросите, които задавам във времето, но разликите са минимални и общият дух и насока на интервюто се запазва. Да, имало е хора, които не са искали да отговарят на по-лични въпроси /въпреки че е можело да го направят и по-повърхностно/, а са предпочитали само въпроси, насочени към работата им. Още не съм правила такива интервюта – на професионална тема, но обмислям понякога да осъществя и това, макар да излиза от първоначалната рамка на идеята на „Един от нас споделя”...
- Да пробваме да отговорите на няколко въпроса в подобен стил. Например: Сбъднаха ли се детските ви мечти /или поне една от тях/?
- Нямах детски мечти, навярно защото бях тъжно дете и имах трудно детство... Но сега зная, че е много важно човек да мечтае – това е „гориво” за живот, за по-добро бъдеще... Към днешна дата, за щастие, зная какво е да се сбъдне твоя съкровена мечта – най-напред го узнах, когато родих детето си.
- Как се отнасяте към критиката по ваш адрес?
- Слава Богу, не получавам негативни отзиви за труда си. Доста чувствителен човек съм и уязвим, така че не мисля, че бих я понесла лесно, особено ако е плод на заяждане, макар тогава тя да няма значение всъщност. Критиката има значение, когато е добронамерена и градивна, както се казва. Има и такава, наистина, и тя е добре дошла.
- Кой подарък е бил най-важен и значим в живота ви?
- Детето ми – за мен е подарък, тъй като мечтаех да имам дете, а и се роди тъкмо 2 седмици, преди да навърша 30 години. Подарък от съдбата е и срещата с моя съпруг и общия ни живот заедно, защото той е много добър, уравновесен и мъдър човек. А спокойствието е безценно за мен... Сега също получих прекрасен подарък от издателство „Либра Скорп” с публикуването на хартия на голяма част от интервютата, които осъществих дотук – наистина много ценя тази книга и тя е специална за мен /и не само за мен/! Прекрасен подарък е фотоапаратът „Никон”, който прави наистина хубави снимки, а аз обичам фотографията, и архивите, спомените... Въпреки трудностите в живота (а и в душата) си, не мога да се оплача от липса на подаръци! Благодаря и на Бог за всички тях, тъй като съм вярващ човек.
- Кой е любимият ви час от всичките 24?
- Бих казала – сутрешният час, в който изгрява Слънцето, защото обичам чувството да се будиш и развълнуваш от живота, от предстоящия ден, заедно с другите, с вяра и надежда - като в песента „Утре (Сутрин)” на „Диана Експрес“... Но истината е, че обикновено ставам трудно и все ми се спи, така че часът, когато залязва Слънцето, ми е най-любим – обичам моментите, когато денят и нощта сякаш се прегръщат, преливат и границите се размиват и изчезват... Може би се надявам един ден така да се стопят и границите между нас, човешките същества, или поне между нас и онези, с които ни свързва любов, неподвластна на времето и преходните неща... Онези, с които ни свързва нещо важно и красиво. Залезите понякога истински ме омагьосват с красотата си и някак ме успокояват...
- Кой е най-ценният съвет, който сте получавали в живота си? От кого?
- Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Аз съм човек, който, като че ли трудно приема съвети, а и рядко търси такива... Дори да се колебая и да имам нужда от решение – обикновено се обръщам към себе си и в своята душа търся отговор. Не за друго, а защото зная, че всеки има свой уникален път, и съветите на някой друг сигурно няма да вършат (добра) работа в моя живот. По някакъв начин вярвам, че сме свързани, но и че сме истински самотни, когато трябва да вземаме важни решения и е най-добре да търсим „лекарството” за болката си в момента, в собственото си съзнание, защото то познава най-отблизо нашия си житейски кръстопът /а и „кръст”, бих казала/. Все пак зададох въпрос на хората чрез „Един от нас споделя” – „Какъв съвет би дал/а на едно дете или на хората въобще, според житейския си опит?”, и получих наистина прекрасни и много ценни отговори. Пазя ги, ценя ги, уча се от тях дори! Въпреки своето разбиране за „самотните” ни избори... Може би са ми давали по-универсални отговори на този въпрос, някои от които наистина вършат работа за всеки (или почти всеки) и по всяко време от живота ни.
- Какво ви помага да вземете правилно решение в трудна ситуация?
- О, не зная дали решенията, които взимам, са правилни. Мога само да се надявам на това... Аз често се колебая и се чувствам сякаш трябва да взема важно и трудно решение, и честно казано, не обичам особено тези моменти... Струва ми се, че най-хубаво е човек да е спокоен, както казах /усмихва се/. Ценя това! Тези моменти, в които можеш да се отпуснеш, да се почувстваш „у дома”, дори да не си там, и просто да се усмихнеш... На хората около теб и на самия Живот...
- Имате ли си златно правило, което следвате и което не ви е подвело никога?
- Не мисля. Или поне сега не се сещам за такова. Но във всеки случай имам принципи, които се старая да не нарушавам никога – те са нещо като вроден морален закон за мен, който следвам по интуиция и дълбоко убеждение. А именно – да не наранявам (дори неволно се старая да не го правя, макар да е много трудно понякога), да пазя чувствата на другите хора, да не обиждам никого... Може би, защото самата аз съм много чувствителен човек и зная какво причиняват понякога дори случайно изпуснати думи... „Отрова” и „лек”, както ги наричат. Всичко е в дозата. Старая се да правя добро на хората – близки или непознати... Зная, че това винаги има смисъл и води всички ни към по-добро Утре...
- За какво не ви попитах в това интервю?
- За много неща навярно... Но сега не бих могла и да отговоря на повече въпроси, тъй като пътувам със семейството си, а и чувствам нормална умора след премиерата на книгата „Един от нас споделя” (трета за мен, но първа по проекта и първа като емоция, заради многото хора, чиито думи са събрани в нея, а и като подкрепа от издателя, който я отпечата за своя сметка) – в Дом на писателя, гр. Бургас, на 5 септември. Беше чудесна среща с читатели и приятели! Човек никога не може да каже всичко, което е важно и което би искал, наведнъж... Затова ще има още интервюта, живот и здраве, и още въпроси и отговори за споделяне... Но – всичко с времето си, както мъдро казват! За момента (и конкретния повод) се получи един хубав разговор, вярвам, и благодаря искрено за него и за възможността да споделя важни неща за новата книга и за себе си на страниците на вестник ”Компас”. До нови разговори! Желая ви всичко най-добро – на екипа и на читателите също!
Тя вярва, „че ако знаем повече един за друг, ще разбираме и приемаме по-лесно несъвършенствата си. Ще съчувстваме по-често на другите, опознавайки техните болки и мечти, техните борби и надежди чрез споделеното, вместо да имаме само понякога случайни „сблъсъци”, оставайки си непознати и чужди...“.
И затова е решила да събере в книга споделените светове на своите събеседници. „Един от нас споделя“ е твърде обемиста книга, събрала съкровените мисли на много хора – известни и неизвестни. Но тъй като всеки човек носи една вселена, всеки мисли, чувства, обича, Кристина ни поднася всички тези вселени накуп. И ни кара да се замислим, да се усмихнем, а и да се насълзим…
Роза МАКСИМОВА
- Честита книга, Кристина! Разкажете ни за нея – как се роди идеята да съберете интервюта в книга. Специално за книгата ли са правени, или са публикувани преди това в някоя медия?
- Здравейте и благодаря! Не, не са правени специално за книга, нито за някоя медия, а за блог /свое пространство в интернет/, чиято идея съм описала преди пет години, в началото на проекта /блога/ „Един от нас споделя” така: „Всеки един от нас може да черпи от един извор, от който никой друг не може – собствения си живот, собствения си опит, собственото си съзнание. Следователно всеки от нас може да даде нещичко от себе си на другите. За това са нужни само готовност за споделяне и искреност. Иначе един уникален опит, едно човешко съзнание един ден угасва несподелено и е вече недостъпно за другите, поне на този свят... Много хора не споделят най-съкровените си мисли с никого – дори с най-близките си хора, и така те остават непознати дори за собственото си семейство... Намирам това за много тъжно, наистина. Вярвам, че ако знаем повече един за друг, ще разбираме и приемаме по-лесно несъвършенствата си. Ще съчувстваме по-често на другите, опознавайки техните болки и мечти, техните борби и надежди чрез споделеното, вместо да имаме само понякога случайни „сблъсъци”, оставайки си непознати и чужди... И неразбираеми един за друг. Вярвам, че споделянето ще ни направи в крайна сметка по-добри. И по-разбиращи. В нашето време на много и лесни комуникации отново има твърде много разминавания между хората и общуване „на повърхността”. Аз искам да използвам възможностите, които предлага днешният ден и това, че сме заедно тук и сега, за нещо по-сериозно и дълбоко. Търся една истинска и чиста голота - душевната... И създадох това място за една специална среща – на нашите съкровени мисли и страхове, надежди и мечти, на нашите умове и души. Място за един истински разговор.” След първата година на проекта „Един от нас споделя” разбрах, че е хубаво да има книга с интервютата, тъй като се натрупаха много, и при това смислени. И ето сега, четири години по-късно, книгата е факт! Не успяхме да съберем всички интервюта дотук „на едно място”, но живот и здраве – може и ще е прекрасно да има продължение...
- На всичките си събеседници задавате едни и същи въпроси, които са в лексиконен стил. Всеки от тях отговаря различно и в това се състои забавното и интересното. Какви изводи си направихте от тези интервюта?
- Много изводи могат да се направят... Ето някои, които успях дотук да формулирам: повечето хора вярват, че смъртта на тялото не е край на живота (тоест вярват, че душата продължава да живее по някакъв нематериален начин); мнозинството от хората се чувстват най-добре у дома, и по-малка част – където и да се намират; за повечето хора най-красивите гледки на света са природните пейзажи, децата, изгревите и залезите, усмивката на любим човек... И много от хората имат мечти – за по-добър свят, за дете, за бъдещи успехи, за мир и благополучие... Повечето от интервюираните сякаш са оптимисти! Още много интересни изводи мога да направя, но нека останат за друг ден или друга книга...
- Имате ли си любим въпрос от тези, които задавате на събеседниците си и как бихте отговорили на него в това интервю? /може и няколко/
- Какво е за теб Животът сега? Опиши ми го с три думи...
- Предизвикателство, дълг, емоция...
- Какъв съвет би дал/а, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
- Да не спират да търсят онова, от което сърцето им се нуждае и за което жадува, защото - писано е: „Който търси, намира”. Търсещите и неспокойни натури по правило стигат най-далеч в живота и в развитието си въобще... Затова моят универсален съвет към децата и хората би звучал може би най-добре така: Не спирайте да търсите, докато не намерите! А после продължете към нови хоризонти...
- Какво ти дава представа за вечност?
- Истинският живот на Душата и моментите, в които се докосваме до него за малко, тук, на този свят. И най-вече Музиката. Онази, която е велика, безмерно красива и изразяваща неизразимото с думи... Музиката, която е като Река-Душа-Живот... Във вечно движение напред. Тя ми напомня за Безкрая и Вечността. И ме свързва със собствената ми Душа, дори и да не се случва нещо съществено в този момент в живота ми. Тя изтупва „праха от ежедневието”...
- Понякога случвало ли ви се е някой събеседник да ви провокира да му зададете и други въпроси, или се придържате стриктно към идеята за еднаквите въпроси?
- Мъничко варират въпросите, които задавам във времето, но разликите са минимални и общият дух и насока на интервюто се запазва. Да, имало е хора, които не са искали да отговарят на по-лични въпроси /въпреки че е можело да го направят и по-повърхностно/, а са предпочитали само въпроси, насочени към работата им. Още не съм правила такива интервюта – на професионална тема, но обмислям понякога да осъществя и това, макар да излиза от първоначалната рамка на идеята на „Един от нас споделя”...
- Да пробваме да отговорите на няколко въпроса в подобен стил. Например: Сбъднаха ли се детските ви мечти /или поне една от тях/?
- Нямах детски мечти, навярно защото бях тъжно дете и имах трудно детство... Но сега зная, че е много важно човек да мечтае – това е „гориво” за живот, за по-добро бъдеще... Към днешна дата, за щастие, зная какво е да се сбъдне твоя съкровена мечта – най-напред го узнах, когато родих детето си.
- Как се отнасяте към критиката по ваш адрес?
- Слава Богу, не получавам негативни отзиви за труда си. Доста чувствителен човек съм и уязвим, така че не мисля, че бих я понесла лесно, особено ако е плод на заяждане, макар тогава тя да няма значение всъщност. Критиката има значение, когато е добронамерена и градивна, както се казва. Има и такава, наистина, и тя е добре дошла.
- Кой подарък е бил най-важен и значим в живота ви?
- Детето ми – за мен е подарък, тъй като мечтаех да имам дете, а и се роди тъкмо 2 седмици, преди да навърша 30 години. Подарък от съдбата е и срещата с моя съпруг и общия ни живот заедно, защото той е много добър, уравновесен и мъдър човек. А спокойствието е безценно за мен... Сега също получих прекрасен подарък от издателство „Либра Скорп” с публикуването на хартия на голяма част от интервютата, които осъществих дотук – наистина много ценя тази книга и тя е специална за мен /и не само за мен/! Прекрасен подарък е фотоапаратът „Никон”, който прави наистина хубави снимки, а аз обичам фотографията, и архивите, спомените... Въпреки трудностите в живота (а и в душата) си, не мога да се оплача от липса на подаръци! Благодаря и на Бог за всички тях, тъй като съм вярващ човек.
- Кой е любимият ви час от всичките 24?
- Бих казала – сутрешният час, в който изгрява Слънцето, защото обичам чувството да се будиш и развълнуваш от живота, от предстоящия ден, заедно с другите, с вяра и надежда - като в песента „Утре (Сутрин)” на „Диана Експрес“... Но истината е, че обикновено ставам трудно и все ми се спи, така че часът, когато залязва Слънцето, ми е най-любим – обичам моментите, когато денят и нощта сякаш се прегръщат, преливат и границите се размиват и изчезват... Може би се надявам един ден така да се стопят и границите между нас, човешките същества, или поне между нас и онези, с които ни свързва любов, неподвластна на времето и преходните неща... Онези, с които ни свързва нещо важно и красиво. Залезите понякога истински ме омагьосват с красотата си и някак ме успокояват...
- Кой е най-ценният съвет, който сте получавали в живота си? От кого?
- Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Аз съм човек, който, като че ли трудно приема съвети, а и рядко търси такива... Дори да се колебая и да имам нужда от решение – обикновено се обръщам към себе си и в своята душа търся отговор. Не за друго, а защото зная, че всеки има свой уникален път, и съветите на някой друг сигурно няма да вършат (добра) работа в моя живот. По някакъв начин вярвам, че сме свързани, но и че сме истински самотни, когато трябва да вземаме важни решения и е най-добре да търсим „лекарството” за болката си в момента, в собственото си съзнание, защото то познава най-отблизо нашия си житейски кръстопът /а и „кръст”, бих казала/. Все пак зададох въпрос на хората чрез „Един от нас споделя” – „Какъв съвет би дал/а на едно дете или на хората въобще, според житейския си опит?”, и получих наистина прекрасни и много ценни отговори. Пазя ги, ценя ги, уча се от тях дори! Въпреки своето разбиране за „самотните” ни избори... Може би са ми давали по-универсални отговори на този въпрос, някои от които наистина вършат работа за всеки (или почти всеки) и по всяко време от живота ни.
- Какво ви помага да вземете правилно решение в трудна ситуация?
- О, не зная дали решенията, които взимам, са правилни. Мога само да се надявам на това... Аз често се колебая и се чувствам сякаш трябва да взема важно и трудно решение, и честно казано, не обичам особено тези моменти... Струва ми се, че най-хубаво е човек да е спокоен, както казах /усмихва се/. Ценя това! Тези моменти, в които можеш да се отпуснеш, да се почувстваш „у дома”, дори да не си там, и просто да се усмихнеш... На хората около теб и на самия Живот...
- Имате ли си златно правило, което следвате и което не ви е подвело никога?
- Не мисля. Или поне сега не се сещам за такова. Но във всеки случай имам принципи, които се старая да не нарушавам никога – те са нещо като вроден морален закон за мен, който следвам по интуиция и дълбоко убеждение. А именно – да не наранявам (дори неволно се старая да не го правя, макар да е много трудно понякога), да пазя чувствата на другите хора, да не обиждам никого... Може би, защото самата аз съм много чувствителен човек и зная какво причиняват понякога дори случайно изпуснати думи... „Отрова” и „лек”, както ги наричат. Всичко е в дозата. Старая се да правя добро на хората – близки или непознати... Зная, че това винаги има смисъл и води всички ни към по-добро Утре...
- За какво не ви попитах в това интервю?
- За много неща навярно... Но сега не бих могла и да отговоря на повече въпроси, тъй като пътувам със семейството си, а и чувствам нормална умора след премиерата на книгата „Един от нас споделя” (трета за мен, но първа по проекта и първа като емоция, заради многото хора, чиито думи са събрани в нея, а и като подкрепа от издателя, който я отпечата за своя сметка) – в Дом на писателя, гр. Бургас, на 5 септември. Беше чудесна среща с читатели и приятели! Човек никога не може да каже всичко, което е важно и което би искал, наведнъж... Затова ще има още интервюта, живот и здраве, и още въпроси и отговори за споделяне... Но – всичко с времето си, както мъдро казват! За момента (и конкретния повод) се получи един хубав разговор, вярвам, и благодаря искрено за него и за възможността да споделя важни неща за новата книга и за себе си на страниците на вестник ”Компас”. До нови разговори! Желая ви всичко най-добро – на екипа и на читателите също!
