За Роза Боянова, вселените и обратната гравитация

Да! Поезията ѝ ни изстрелва в една друга вселена, където няма гравитация. Или може би има, но тя е обратна. Четейки новата книга на Роза Боянова „Обратна гравитация“, читателят попада в едно друго измерение, където „нищо не е такова, каквото изглежда“, където има много „несъответствия“, „изкушения“, където се „разминаваш с ангел“, „преминаваш през деветте глаголни времена“ и „асиметрии“ и намираш „резервните части за събуждане на сетивата“.
Ако погледнем от собствения си микрокосмос, „Обратната гравитация“ на Роза Боянова ни отвежда в една огромна и странна къща. Къща на илюзиите /или пък на реалността, маскирана като илюзия/. Необичайно място, „където всички отражения млъкват/ и започва да говори незримото“, където „постоянен гид ни е късметът“, където „по-добрите изпълват пространството/ с онази увереност,/ която им позволява да се изгубят в идеи,/по-големи от тях самите“.
Една вълшебна книга, която ни кара да преодолеем обратната гравитация и да се повдигнем на пръсти, за да уловим поне малка частица от нейната магия.

Роза МАКСИМОВА

- Честита нова книга, госпожо Боянова! „Обратна гравитация“ – Защо избрахте това заглавие? Какво се случва напук на физичните закони – любов, поезия или…?
- Изкуството има способността да издига хората над реалността, над обичайното и познатото. Поезията е такова изкуство. А заглавието бе избрано от литературния критик, анализатор и изследовател Митко Новков. Той бе един от първите читатели на ръкописа и стана кръстник на книгата. Веднага се съгласих с него, че тази поезия „тегли нагоре със своята обратна гравитация, за да влее в душите ни други измерения, други селения, други томления…“. Има и малко любов в книгата.
- Четейки стихотворенията в „Обратна гравитация“ имах чувството, че съм попаднала в едно друго измерение, където „нищо не е такова, каквото изглежда“, където има много „несъответствия“, „изкушения“, където се „разминаваш с ангел“, „преминаваш през деветте глаголни времена“ и „асиметрии“ и намираш „резервните части за събуждане на сетивата“. Една мъдра, разтърсваща, повдигаща духа и отрезвяваща книга. Благодаря ви за нея! Каква муза ви споходи, докато пишехте тези стихотворения? Какво трябва да преживееш, за да напишеш такива небесни стихове?
- Този въпрос звучи почти риторично. Самата вие питате като поет, който знае тайните на писането, като развълнуван читател, преминал през всички гами на удоволствието и страха, на победите и паденията… Има точно толкова поезия в оценката Ви, колкото сте срещнали между страниците. Така е, когато двама поети си общуват – въздухът се наелектризира и започват да говорят душите. Писах тези стихове в откраднати от делника часове, в отвлечени от тревогите мигове на съзерцание или вглеждане дълбоко в себе си. Обличах в образи и метафори неназовимите усещания, предчувствия, дори предричах... В посвещенията ми обаче не трябва да се търсят буквални прилики, зад преживяното стоят художествени образи, обобщения, не конкретни лица. Всичко в книгата е вярно, но нищо не е буквално. Ако някой се открие между редовете, нека не се съмнява, че го обичам с думи. Но стихотворението не иска да бъде фотография, иска да бъде изградено, завършено, да се превърне в творение на художествеността. И аз съм всичко това, но и още много неща. Муза ми бяха красивите разговори с красиви хора, пътуванията със скъпи приятели, децата ми и младите поети, които ми дават всичко, което не ми достига.
- Обикновено човек пише стихове, когато е преживял нещо много силно и лично. Трябва ли обаче пишещият да се съобразява с читателя – тоест, зад емоционалната реакция трябва ли да стои емоционална дисциплина?
- Докато пишех тия стихове, бях на такава позиция, че преживявах всеки един провал на хората около мен като моя лична загуба, както и всяка чужда победа – като своя. В този смисъл преживявах много по-дълбоко и своите, и чуждите тревоги и радости. Този двоен интензитет вероятно е отразен в стиховете ми. Всеки човек носи цял друг свят в себе си и ако те пусне в него – ти обитаваш още едно безмерно пространство, още едно различно битие. Тогава не се мисли и говори и пише в аз-форма, а в ти-, те- и ние-. И тогава в стиховете са и твоята истина, но и нечия друга. А егоцентриците се заравят в своя свят и колкото и дълбоко да навлизат в него – те го преживяват само в 1 л. ед. ч. И винаги в стиховете си са положителни лирически герои – те не грешат, изглеждат добрички, но на мен са ми скучни. Не бих искала в поезията някой да повтаря това, което вече знам. Не бих искала да пиша неща, които и на мен ще са ми скучни, ще звучат като мои или чужди повторения. Поезията е изграждане на друга вселена. Предполагам, че част от читателите искат да срещнат тази друга вселена. Вероятно има и такива, които искат да се открият в моите стихове. Боя се, че има и такива, които се плашат да не се открият. Аз си мечтая за читател, който ще ме открие и ще се почувства като моя сродна душа. Мечтая си и за жесток редактор (какъвто може би съм аз, когато чета чужди текстове) след прочита му да съм сигурна, че… това е поезията.
- В книгата има един специален цикъл – „Резервни части за събуждане на сетивата“. Това са мисли, съждения, умозаключения, фрагменти, миниатюри в проза, макар и с доста голяма доза поезия в тях. Те са твърде лични, но и общовалидни, въпреки че може би са една ваша секунда, една среща или пък може би и вашите мостове към хората. За какво се хабим напразно в живота си и има ли резервни части за душата?
- „Резервните части“ са патент на друг поет – Росен Друмев (при него са „Резервни части за нобелова поема“). Аз го цитирам частично, защото го харесвам като поет. Но не се опитвам да разсъждавам какво е искал да каже авторът, по-скоро отварям своята врата с неговия ключ. Душата е безкрайна – много може да побере (и болка, и радост) и да издържи. Но и за нея трябва да се грижим – да я храним с дълбоки и красиви преживявания.
- Какви теми са най-интересни за вас като поет? За какво си струва /и трябва/ да се пише?
- Всяко дълбоко преживяване заслужава поетична дреха. Колко често чуваме днес: не са нужни чувства, моля, без емоции. Как да пишем поезия, ако сме безчувствени, ако сме недосегаеми и безучастни? И как да съхраним красотата на езика без поезията? Темите са вечни. Интерпретацията им би трябвало да е интригуваща.
- Кое е най-губително за творчеството?
- Много е трудно днес човек да се грижи за дарбата си, да се посвети изцяло на творчеството си пък е напълно невъзможно – поне за мен. Някои художници го правят – те обикновено са мъже, до които има жени – да се грижат за всичко останало. Писането между другото е погубващо – то не удовлетворява автора си и го кара все да търси доказателства колко е добър, да иска признание и награди. Мечтае да е най-добрият, но няма време и сили да се посвети на творбата си.
- Ако не пишехте стихове, как бихте изразявали чувствата си?
- Този въпрос ме затруднява…
- От какво се боите, госпожо Боянова? Кое не ви дава мира?
- Боя се, че вече не изпитвам страх. Когато се случи неизбежното, започвам да мисля как ще премина през него, че то непременно ще отмине, трябва да издържа, а после ще продължа. Много хора днес не знаят какво означава думата „трябва“, или отдавна са забравили. Аз помня.
- Имате ли си златно правило, което следвате и което не ви е подвело никога?
- Вярвам, че поезията ще спаси света. Или поне мен.

***
РАЗМИНАВАШ СЕ С АНГЕЛ
и всичко се променя неусетно.
Променяш своя прочит на митологията,
както Уран – своята ос на въртене
и от син и съпруг на Гея
се превръща в баща на богове,
титани и сторъки великани.
Часовниковата стрелка вече се върти
и в двете посоки...
Разчитането на Универсума,
няма връзка с тази реалност
и с човешките ритуали...
Разгръщаш дълбините на небето
и потъваш в духа.
Вече си бил там...
         
                  Роза Боянова