За Костадин Димитров, за любовта и съвършенството

Каквото и да ни поднесе животът, трябва да го преодолеем с вдъхновение, търпение и мъдрост. И любов – силна и безкористна. Това правило следва Костадин Димитров – Динко Майстора, макар да казва, че няма златно правило в живота си.
Да следваш мечтата си цял живот, да се бориш с този живот с единственото оръжие, което имаш и владееш - точно око, здрава ръка, богато въображение и изпълнена със смиреност душа, стремяща се към съвършенство и хармония. Именно надарен с тези качества, Динко съзира красотата, бликаща от природата, пречупва я през фантазията си, прокарва я през призмата на таланта, вдъхва искрица живот и дървото се ражда отново, за да носи топлота и любов.
Той има дарбата с един поглед да види живеца и духа във всяко парче дърво, има силите и благословията да усеща дървото със сърцето си и да му вдъхне душа /почти като бог/, да създаде неповторим уют, красота и разкош. Кара парчето дърво да зашепне стари истории и вековни тайни, да запее песен за смели герои или тъжни момински сълзи.
С майстора дърворезбар Костадин Димитров разговаряме днес за пътя и камъчетата по него, за дървото и неговата душа, за самотата и изчезналите усмивки, за вдъхновението и смисъла да продължиш…

Роза МАКСИМОВА

Снимка: Николай НЕДЕВ

- Разкажи ни за пътя към света, Динко, от Люляково до Бургас, през Орешака, София, Италия, Полша…
- Люляково има много голямо значение за мен – там съм роден, там съм израснал. Бях свързан много с живота на дядо ми Димитър, бежанец от Беломорието. Той всъщност се наслаждаваше на моите дървени играчки, които сам си бях направил. Вземах тараби от оградата и даже от чужди огради, за да ги изрязвам, но хората не ми се сърдеха – те знаеха, че внукът на бай Димитър Американеца ги е взел – дядо ми е бил много години на гурбет в Америка, затова му викаха Американеца.
Започнах от Люляково. В Айтос имаше Пионерски дом, посещавах го често -имах мотор с кош. Другият ми дядо, айтозлия – и той много ми се радваше, но си изпокри инструментите, когато му отивах на гости /отде да знаят дядовците ми докъде ще стигна в дърворезбата… Не успяха да ме видят и да се порадват на успехите ми/.
После постъпих в техникум по дървообработване – кандидатствах във Варна и Бургас, на двете места бях приет, но аз избрах Бургас. Завърших с отличие – правех повече, отколкото преподаваха. Много често не ме изпитваха моите учители, сам ходех след тях и ги молех да ме изпитват – те се срамуваха да ме изпитват, знаех повече от тях.
Свирех на акордеон, правех плакати, лозунги, ходехме по селата на концерти, фестивали, Сава Попсавов ни беше ръководител - бях много свързан с културномасовата дейност. Животът ми и след това беше свързан с това – имах го в кръвта си.
- Имаш много таланти – пееш, свириш на акордеон, рисуваш, но дърворезбата надделява. Как я избра, как реши да се отдадеш именно на дърворезбата /сигурно отначало е било рисуването/? Кой те запали?
-Трудно ми е да кажа – просто където и да ходех, колкото и църкви и манастири да посещавах, навсякъде имаше много дърворезби. Бях захласнат от тях, те се бяха запечатали в паметта ми, във въображението ми и винаги съм знаел, че това нещо ще го направя някога. Честно казано, това бяха мои детски мечти, но по-късно започнах да участвам в окръжни изложби. Спомням си другарката Демечева от Окръжния съвет за изкуство и култура. Тя ме напътстваше за изложбите – първите ми творби изпратиха в Ерфурт /бившето ГДР/. Много спънки имах – като че ли журито се страхуваше от мен да ме класира, да не им изям хляба. А аз бях толкова малък.
Тия времена кълцаха дългите коси, тесните панталони – а аз винаги съм бил с дълга коса. В клуб „Ереван“ правех забави с други момчета. Когато дойдеха милиционерите, всички се разбягваха, а аз с акордеона оставах – беше тежък и не можех да бягам бързо. Винаги ме хващаха и ме водеха в ареста. Свирели сме западни мелодии. Участвах в много фестивали – с хора, с акордеона, с дърворезбата. От една изложба в НХК харесаха творбите ми и изкупиха доста мои неща за партийните кабинети. Това ме амбицира много, купих си някое-друго длето и започнах сериозно да работя.
Един учител видя, че съм беден и не мога да отида да участвам в Орешака, но той си купи багажник за москвича, натоварихме един шкаф, софра и много дреболии и отидохме в Орешака. Нещата тогава минаваха през Върховно жури, ръководено от най-големия тогава проф. Асен Василев. Той поискал да го намеря. Попита ме дали искам да следвам. Даде ми визитката си и ми каза да го потърся в София, в Задругата на майсторите. Той ме прие в своята група, но много скоро след това се влюбих в една полякиня, която учеше история на изкуството, с нея заминахме за Италия, оттам отидохме в Полша, там се закотвихме двамата, следвахме и работехме, издържахме се.
В Полша се родих още веднъж. Всичките ми съзнателни години бяха пълни с емоции, със много изложби, много участия, много спечелени конкурси, самостоятелни изложби. Бях много упрекван от колегите ми от СБХ, че „българинът пълни с пари журито“, но моите неща се изкупуваха още на изложбите. В Полша бях и преподавател, имах много талантливи студенти. Моето семейство навремето нямаше възможност да ми помага, издържах се сам, и затова споделих моя път със студентите си. Учебният материал си беше учебен материал, но в живота съм давал всичко от себе си. Аз съм воювал за своите победи.
-Тук имаш ли ученици?
-Не, тук е много трудно. В Полша изгледах сам сина си – майка му почина при раждането. Дълги години бяхме двама мъже вкъщи. Изцяло се бях посветил на него. Бях много отговорен баща, опитвах се да му дам всичко, да не чувства липсата на майка. Гледаше ме по телевизията, когато са ме давали – в Полша съм много известен, но той не пое по моя път – стана икономист. В Полша преанализирах моя живот. Още докато беше малък синът ми, трябваше да го взема и да се върнем тук, но аз не исках той да преживява трудностите, през които аз съм минал. Сега съм сам, нямам приятели, всеки се е затворил, аз също се затворих тук, в тази изба. Настаних се тук, в сутерена на Летния театър, благодарение на госпожа Ананиева, но има много влага. Затова бързам като направя нещо, веднага да го дам, за да не се повреди от влагата.
Мечтата ми е да видя тук един етнографски музей. Аз съм най-старият резбар в България, имам идеи как да го направя.
-Събужда ли те някоя идея нощем?
-Да, идеите се раждат посред нощ, събуждат ме, ставам, скицирам ги. Понякога, карайки колата, спирам, скицирам нещо, което съм видял по пътя. Веднъж си бях купил дърва за огрев, но едно дърво много ми хареса за резба и го отделих. После взех още едно, и още едно… Накрая трябваше да си купувам още дърва.
- Кое е било най-голямо предизвикателство за теб да изработиш, най-трудно?
-Самостоятелната ми изложба. Там се почувствах на върха, там показах себе си, виждах как хората се радват, там открих и се запознах втори път с хора, които съм познавал на младини, тъй като аз отсъствах от страната много дълго време. Тази изложба ми даде голям тласък напред – направих си страница във Фейсбук, сайт в интернет. Много хора посещават сайта ми, проявяват интерес, правят поръчки, търсят ме.
- А коя е най-абсурдната поръчка, която са ти възлагали?
- Скоро обзавеждах една вила. Там глас имаше госпожата. Трудно ми беше с нея, защото имаше много смесен вкус – носеше ми снимки от руски сайтове, много накичено, претрупано. Направих спалнята, която си поръчаха, но я правих просто насила. Направих я, защото клиентът я поиска.
-Докъде можеш да направиш компромис със себе си?
- Опитвам се да ги убеждавам. Опитвам се да ги пренасоча и съм успявал, но то зависи от самия клиент. Има просто такива, които не отстъпват. Тогава изпълнявам поръчката, но насила. Не влагам себе си.
- Помниш ли първата си дърворезба и знаеш ли каква е съдбата й?
-Първите ми неща, в техникума още, тогава учехме повече интарзии, дърворезбите ги гледахме на картинка в учебника. Веднъж отидохме на Карандила, там видях някои други неща – трофеи от еленски рога с резба по тях. И аз реших да направя такова нещо. Когато работех в Нефтозавода, правих кутии с орнаменти. Нямах и инструменти – имах една ножка, с нея дялках. Дори на приемния изпит в София всички извадиха едни големи комплекти в брезентови торби. Аз се срамувах, нямах какво да покажа. Темата беше за министъра на земеделието, но можеше да се направи и още нещо трудно. Аз направих и двете. Една хубава птица. Тази птица беше купена от Троянския музей и остана там. А наградите ми бяха от Ловеч.
- Творбите ти са много сложни за изработка. Какво се случва, ако в един момент нещо сбъркаш, стане някаква грешка в някой орнамент?
- Ако е малък предметът и съм в самото начало, го хвърлям. Понякога се появяват пукнатини, израстъци, чепове. Ако е в началото, го изхвърлям, а ако е към края, правя протеза – изрязвам парче, залепям го, и започвам пак да режа.
- Кое дърво е най-подходящо за дърворезба по мебели? А за пана? Има ли разлика? Работил ли си с материал от екзотични дървета?
-Аз предпочитам дъб и бук. Ясенът е красив, има хубав фладер, цвят, но не го предпочитам. Орехът също – много е красив, но когато се лакира, почернява. При мебелите има воскиране, едно време се ползвали терпентини, ленено масло, восък.
- Какви инструменти използваш в работата си? Стандартни ли са, или ти сам си ги направил, за да са ти удобни? Имаш ли си любим инструмент, който използваш най-често?
-Първо имах една ножка. Когато се опаричих малко, започнах да си купувам длета. В Полша имам около хиляда длета – още са там. Тук имам десетина длета, купени от магазин. Имам и машини, струг. Когато рисувам, се съобразявам какви дъги, какви профили ще изрязвам. Мотивите са в главата ми, те са твърде подобни – всеки майстор си има стил, любими мотиви, които се повтарят в почти всичките му творби.
- Работиш ли по две или повече творби едновременно?
- Да. Ако не съм се съобразил с времето, работя на няколко клиенти едновременно. Но неща, които аз съм си проектирал, няма нищо особено в това. Зависи от настроението ми, от деня ми. Ще ми се да съм видим, забележим.
- Имаш ли си специални ритуали, условия, когато работиш или преди да започнеш работа – например музикален фон или нещо друго? Коя е най-приятната работна атмосфера за теб?
-Не, нямам. Имам едно малко радио, то е постоянно включено, без значение какво предава. Просто да не съм сам. Самотата ме унищожава.
- Има ли критика, комисии по оценка на художествената стойност на творбите, или разчиташ само на пазара като коректив? Как си сверява часовника един дърворезбар?
- Аз решавам сам какво да направя.
-Имаш ли си златно правило в живота?
-Аз преминах много трудности в живота, в любовта, много горчилки съм преглътнал, извадил съм си много поуки, но конкретно правило нямам. Изгубих усмивката си – ако се усмихна, веднага след това ме застига лошото. Не, нямам такова правило.