Като теоретичен физик от Кеймбридж съм изживял живота си в изключително привилегирована среда. Кеймбридж е необикновен град, в центъра на един от най-великите университети в света. В рамките на този град научната общност, от която станах част през 20-те си години, е дори по-трудно достъпна. И в тази научна общност малката група международни теоретични физици, с които съм прекарал работния си живот, понякога може да са били изкушени да се смятат на върха. В допълнение към това, със знаменитост, каквато станах покрай книгите си, и изолацията, наложена ми заради заболяването, чувствам, че сякаш кулата ми от слонова кост е все по-висока. Така че неотдавнашното отхвърляне на елитите и в Америка, и във Великобритания със сигурност ме засяга точно колкото и всеки друг. Каквото и да мислим за решението на британския електорат да откаже членството в Европейския съюз и на американското общество да прегърне Доналд Тръмп като следващия си президент, няма съмнение в заключенията на коментаторите, че това е гневен вик от хора, които се чувстват изоставени от лидерите си. Това беше, изглежда всеки е съгласен, моментът, в който забравените проговориха с глас, отричащ съветите и напътствията на експерти и авторитети. Аз не съм изключение от това правило. Преди вота за Брекзит предупредих, че той би навредил тежко на научните изследвания във Великобритания, че гласът за напускане би бил стъпка назад, и електоратът – или най-малкото достатъчна част от него – не ми обърна внимание повече, отколкото на всеки друг политически лидер, синдикалист, артист, учен, бизнесмен или шоумен, дал същия незабелязан съвет. Това, което сега има значение, далеч по-важното от изборите, направени от двата конкретни електората, е как елитите ще реагират. Трябва ли ние в отговор да отречем тези гласувания като излияние на тежък популизъм, отрекъл се от фактите, и да се опитаме да ограничим избора, който те представляват? Бих казал, че това ще е ужасна грешка. Опасенията, свързани с тези гласове около икономическите последици от глобализацията и ускоряването на технологичните промени, са абсолютно разбираеми. Автоматизирането на фабриките вече опустоши работни места в традиционното производство, а възходът на изкуствения интелект навярно ще увеличи съкращенията в средната класа, оставяйки само най-внимателните, креативните или отговорни служители на работа. Това от своя страна ще ускори вече задълбочаващото се икономическо неравенство по света. Интернет дава възможност на малки групи хора да правят огромни печалби с наемането на ограничен персонал. Това е неизбежно – то е напредък, но е също и социално разрушително. Трябва да поставим това до финансовия крах, който убеди хората, че много малко от онези, работещи във финансовия сектор, могат да натрупат огромни суми и че останалите от нас гарантират успеха им и плащат сметката, ако алчността им ни въведе в пропастта. Така че живеем в свят на разширяване, не стесняване на финансовото неравенство, в свят, в който много хора виждат изчезването не просто на своя стандарт на живот, а на способността си да живеят изобщо. Също така е вярно, че друга непредвидена последица от глобалното разпростиране на интернет и социалните медии правят тези неравенства далеч по-видими, отколкото са били в миналото. За мен способността да използваш технология, за да комуникираш, е освобождаващ и позитивен опит. Без нея трябваше да спра да работя още преди много, много години. Но тя означава също така, че животите на най-богатите хора в проспериращите части на света са агонизиращо видими за всеки, който има телефон, дори и беден. И тъй като в момента в Африка има повече хора с телефони, отколкото с достъп до чиста вода, това скоро ще значи, че почти никой на нашата все по-пренаселена планета няма да може да избяга от неравенството. Лесно е да се видят последиците от това – бедните хора по селата се стичат към градовете, водени от надежда. И тогава, след като видят, че Инстаграм-нирваната не е на разположение там, тръгват към чужбина, присъединявайки се към все по-големия брой икономически мигранти, търсещи по-добър живот. Тези мигранти на свой ред поставят нови изисквания към инфраструктурата и икономиките на страните, в които пристигат, подкопавайки толерантността и допълнително подхранвайки политическия популизъм. Наистина обезпокоителният аспект на това е, че днес, повече от всякога в историята, видът ни се нуждае от работа в екип. Изправени сме през изключителни екологични предизвикателства – климатични промени, недостиг на храна, свръхпренаселеност, изчезване на някои видове, епидемични заболявания, окисляване на океаните. Всички те, взети заедно, са напомняне, че сме в най-опасния момент в развитието на човечеството. Сега имаме технологията да унищожим планетата, на която живеем, но все още не сме измислили такава, с която можем да я напуснем. Може би след няколкостотин години ще сме установили колонии сред звездите, но точно сега имаме само една планета и трябва да работим заедно, за да я защитим. За да направим това, трябва да сваляме, а не да вдигаме бариери във и между нациите. Ако искаме да имаме шанс, световните лидери трябва да признаят, че са се провалили и че провалят мнозина. С ресурси все по-концентрирани в ръцете на малцина, ще трябва да се научим да споделяме много повече, отколкото в момента. С изчезващи не просто работни места, а цели индустрии, трябва да помогнем да хората да се преквалифицират за нов свят и да ги подкрепим финансово, докато успея. Ако обществата и икономиките не могат да се справят с настоящите нива на миграция, трябва да правим повече, за да окуражим развитието по целия свят, тъй като това е единственият начин милионите мигранти да се убедят да търсят бъдещето си у дома. Можем да направим това, аз съм огромен оптимист за своя вид; но е необходимо да изискаме от елитите си – от Лондон до Харвард, от Кеймбридж до Холивуд, да си научат урока от последната година. И преди всичко да се научат на скромност. http://www.ploshtadslaveikov.com