Как да сме в мир със собственото ни АЗ
- 24 Юни 2016
- kompasbg
Оказва се, че препъникамъкът към личното щастие може да е собственото мнение за себе си – самооценката.
Основите й се залагат още в детството, с помощта на родителите. Когато пораснем, несъзнателно започваме да тълкуваме случващото се с нас през нейната призма – например, правим се на глухи за похвалите или реагираме болезнено на критиката, за да потвърдим неосъзнатото вярване, че не сме достатъчно добри.
Често не смеем да доближим привличащите ни хора или да пробваме нещо ново, защото предварително сме убедени, че няма да успеем. Стоим на скучната стара работа, защото не вярваме, че някъде другаде можем да сме успешни. В обратния случай, при завишена самооценка – въобразяваме си, че сме върха и изискваме прекалено много от хората около нас, което неизбежно ги отблъсква или ни въвлича в излишни конфликти.
Ако вече се чудите каква е вашата самооценка, запитайте се дали и на вас ви се случва:
- Трудно приемаме похвали – не вярваме, че хората са искрени, когато ни хвалят или наум си казваме "Е, да, ама в еди-какво си съм много зле". Въртим се неудобно, сякаш ни пекат на шиш и бързаме да отклоним темата или се стараем да върнем още повече комплименти на човека срещу нас, да не би да ни остане някое зрънце радост от похвалата.
- Държим се снизходително или поставяме хората "на мястото им" – подценяваме постиженията, уменията или способностите им или се дразним, че се изявяват.
- Контролираме хората около нас – не вярваме, че нещо може да бъде свършено от другите, освен ако не им висим постоянно над главата и ги проверяваме за грешки.
- Не можем да кажем "Не" – не отказваме храна, отношения или докосвания, които не желаем, оставяме се другите да определят с какво да се занимаваме, как да се държим или към какво да се стремим. - Нерешителни сме – нямаме представа какво точно искаме или ни е трудно да отстояваме собствения си избор. Затова се колебаем дълго, събираме много чужди мнения и предпочитаме някой да решава вместо нас.
- Винаги другите са виновни – трудно ни е да поемаме отговорност за грешките си и за да избегнем самообвиненията, предпочитаме да прехвърляме вината на другите.
- Прекалено много се извиняваме или оправдаваме – имаме нужда другите постоянно да ни потвърждават, че сме добри и затова се стараем да ги умилостивим. Ако сте открили, че повечето от тези поведения са характерни за вас, значи самооценката ви пречи да се радвате на живота. Хубавата новина е, че тя е вярване, което подлежи на промяна и вие можете да й повлияете.
Какво да направим, ако искаме да ни е добре в собствената кожа:
- Да приемем себе си такива, каквито сме – може би това е най-трудната от всички стъпки, но без нея няма как да се постигне резултат. Важно е да приемем, че сме добри с това тяло, с тези знания и умения и с тази житейска история, която имаме. Да си простим за грешките от миналото и да приемем, че те са неизбежна част от живота. Ако ни е много трудно да направим това сами, може да се обърнем за подкрепа към психолог или психотерапевт и заедно с него да преработим самообвиненията и себеомразата си и да започнем да се отнасяме положително към себе си.
- Да започнем да се вслушваме в себе си – да обърнем внимание кое наистина ни харесва, от кое тялото ни се чувства добре и кое не е добро за нас. Тогава ще намалим това, което правим, за да впечатлим другите и ще прекарваме повече време, правейки неща, които харесват лично на нас.
- Да започнем да се грижим за собствения си комфорт и тяло – спортът, редовното хранене, удобните дрехи, почивката след труд - това са инвестиции в себе си, които ни помагат да се чувстваме добре и да се ценим повече.
- Да си позволим да не сме перфектни и да спрем да се сравняваме с другите – всеки от нас е единствен и уникален и в същото време всички сме хора и "нищо човешко не ни е чуждо". Да, рисковано е да покажем какво точно искаме и какви сме – та нали от детството си носим страха, че ако не сме перфектни, мама и татко, а впоследствие социалното ни обкръжение няма да ни иска и обича. Да, случва се да сбъркаме, но от това не свършва света. Само това е начинът да разкрием уникалното, което носим и сами да се обичаме повече.
- Да не се перчим пред другите или да се оправдаваме – ако успеем да приемем, че другият не струва нито по-малко, нито повече от нас, а е равен с нас, залагаме добра основа за отношенията ни и не настройваме човека да ни мрази и завижда или да ни презира и съжалява.
- Да празнуваме малките неща – дори да не спечелим Нобелова награда, да не станем световен шампион или най-богатия човек на планетата, това не ни прави маловажни. Всеки от нас е ценен и има какво да даде. Ако ни е трудно да забележим какво постигаме, можем да започнем да си водим Дневник на успеха, в който да записваме всеки ден и най-дребните неща, които сме направили, и които ни носят радост и удовлетворение.
Когато сме умърлушени, препрочитането ще ни напомни колко много можем и сме постигнали. И провалът ще ни се стори временно явление, каквото е. Всичко това изисква постоянство и многократно повтаряне, за да стане наш навик и част от нас. Но ползите, които носи адекватната самооценка напълно оправдават тези усилия. Правим ги за себе си, но от тях печелят и другите. Печелят един по-спокоен човек, който не напряга себе си и околните излишно, който е интересен и уникален и най-важното – който се радва на живота!
Източник:highviewart.com
Основите й се залагат още в детството, с помощта на родителите. Когато пораснем, несъзнателно започваме да тълкуваме случващото се с нас през нейната призма – например, правим се на глухи за похвалите или реагираме болезнено на критиката, за да потвърдим неосъзнатото вярване, че не сме достатъчно добри.
Често не смеем да доближим привличащите ни хора или да пробваме нещо ново, защото предварително сме убедени, че няма да успеем. Стоим на скучната стара работа, защото не вярваме, че някъде другаде можем да сме успешни. В обратния случай, при завишена самооценка – въобразяваме си, че сме върха и изискваме прекалено много от хората около нас, което неизбежно ги отблъсква или ни въвлича в излишни конфликти.
Ако вече се чудите каква е вашата самооценка, запитайте се дали и на вас ви се случва:
- Трудно приемаме похвали – не вярваме, че хората са искрени, когато ни хвалят или наум си казваме "Е, да, ама в еди-какво си съм много зле". Въртим се неудобно, сякаш ни пекат на шиш и бързаме да отклоним темата или се стараем да върнем още повече комплименти на човека срещу нас, да не би да ни остане някое зрънце радост от похвалата.
- Държим се снизходително или поставяме хората "на мястото им" – подценяваме постиженията, уменията или способностите им или се дразним, че се изявяват.
- Контролираме хората около нас – не вярваме, че нещо може да бъде свършено от другите, освен ако не им висим постоянно над главата и ги проверяваме за грешки.
- Не можем да кажем "Не" – не отказваме храна, отношения или докосвания, които не желаем, оставяме се другите да определят с какво да се занимаваме, как да се държим или към какво да се стремим. - Нерешителни сме – нямаме представа какво точно искаме или ни е трудно да отстояваме собствения си избор. Затова се колебаем дълго, събираме много чужди мнения и предпочитаме някой да решава вместо нас.
- Винаги другите са виновни – трудно ни е да поемаме отговорност за грешките си и за да избегнем самообвиненията, предпочитаме да прехвърляме вината на другите.
- Прекалено много се извиняваме или оправдаваме – имаме нужда другите постоянно да ни потвърждават, че сме добри и затова се стараем да ги умилостивим. Ако сте открили, че повечето от тези поведения са характерни за вас, значи самооценката ви пречи да се радвате на живота. Хубавата новина е, че тя е вярване, което подлежи на промяна и вие можете да й повлияете.
Какво да направим, ако искаме да ни е добре в собствената кожа:
- Да приемем себе си такива, каквито сме – може би това е най-трудната от всички стъпки, но без нея няма как да се постигне резултат. Важно е да приемем, че сме добри с това тяло, с тези знания и умения и с тази житейска история, която имаме. Да си простим за грешките от миналото и да приемем, че те са неизбежна част от живота. Ако ни е много трудно да направим това сами, може да се обърнем за подкрепа към психолог или психотерапевт и заедно с него да преработим самообвиненията и себеомразата си и да започнем да се отнасяме положително към себе си.
- Да започнем да се вслушваме в себе си – да обърнем внимание кое наистина ни харесва, от кое тялото ни се чувства добре и кое не е добро за нас. Тогава ще намалим това, което правим, за да впечатлим другите и ще прекарваме повече време, правейки неща, които харесват лично на нас.
- Да започнем да се грижим за собствения си комфорт и тяло – спортът, редовното хранене, удобните дрехи, почивката след труд - това са инвестиции в себе си, които ни помагат да се чувстваме добре и да се ценим повече.
- Да си позволим да не сме перфектни и да спрем да се сравняваме с другите – всеки от нас е единствен и уникален и в същото време всички сме хора и "нищо човешко не ни е чуждо". Да, рисковано е да покажем какво точно искаме и какви сме – та нали от детството си носим страха, че ако не сме перфектни, мама и татко, а впоследствие социалното ни обкръжение няма да ни иска и обича. Да, случва се да сбъркаме, но от това не свършва света. Само това е начинът да разкрием уникалното, което носим и сами да се обичаме повече.
- Да не се перчим пред другите или да се оправдаваме – ако успеем да приемем, че другият не струва нито по-малко, нито повече от нас, а е равен с нас, залагаме добра основа за отношенията ни и не настройваме човека да ни мрази и завижда или да ни презира и съжалява.
- Да празнуваме малките неща – дори да не спечелим Нобелова награда, да не станем световен шампион или най-богатия човек на планетата, това не ни прави маловажни. Всеки от нас е ценен и има какво да даде. Ако ни е трудно да забележим какво постигаме, можем да започнем да си водим Дневник на успеха, в който да записваме всеки ден и най-дребните неща, които сме направили, и които ни носят радост и удовлетворение.
Когато сме умърлушени, препрочитането ще ни напомни колко много можем и сме постигнали. И провалът ще ни се стори временно явление, каквото е. Всичко това изисква постоянство и многократно повтаряне, за да стане наш навик и част от нас. Но ползите, които носи адекватната самооценка напълно оправдават тези усилия. Правим ги за себе си, но от тях печелят и другите. Печелят един по-спокоен човек, който не напряга себе си и околните излишно, който е интересен и уникален и най-важното – който се радва на живота!
Източник:highviewart.com
