« октомври 2018 »
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Нд
1 2 3 4 5 6 7
8 9 10 11 12 13 14
15 16 17 18 19 20 21
22 23 24 25 26 27 28
29 30 31        

Най-добрият Интернет, Цифрова и IP телевизия в град Бургас от RN TV !!!

Димитър Ковачев: Разплаквал съм се от това да видя състезателя си на върха

Интервю на Венелина СТОЯНОВА със заслужилия треньор Димитър Ковачев Доайенът в българските щанги Димитър Ковачев отбеляза 70-годишен юбилей на 26 юли. Богатата визитна картичка на почетния гражданин на Бургас красят 7 световни и 30 европейски титли, спечелени от негови състезатели с екипа на националния тим. Сред плеядата от шампиони най - титулуваният е Антон Коджабашев, трикратен световен и трикратен европейски шампион по вдигане на тежести, със световен рекорд в категорията и непобедим в периода 1978-1984 г. Паметна за историята на българските щанги остава 1979 г., когато Коджабашев печели първата си шампионска титла на световното в Солун. Като негов личен треньор Димитър Ковачев е отличен със званието заслужил треньор. Негов възпитаник е и Румен Теодосиев – бронзов медалист от световно и европейско първенство, европейски вицешампион. Под ръководството на Ковачев в СКВТ „Черноморец” се раждат най-големите имена при жените в този спорт. Бургаският специалист е национален селекционер в периода 1994 - 2001 г. и 2007 - 2011 г. Начело с Димитър Ковачев, женските български щанги бележат най-върховите си постижения. На Европейското първенство в Рим България печели 6 златни медала, две вицешампионски титли и едно шесто място. С отбор от петима души на световното първенство в Китай, българките извоюват пет титли. Воденият от Ковачев СКВТ „Черноморец” вече години наред е лидер в страната и рекордьор в дамското направление с извоюваните само до миналия състезателен сезон 29 титли – шампион на България. - Как те плени спортът вдигане на тежести и коя беше причината да се впуснеш и вече толкова години да си във вихъра на това треньорско приключение? - През 1963 г. започнах да се занимавам с борба. Бяхме в една група с Янаки Стоянов, Киряз Шопов, Стойчо Русев, Ангел Колев, Манчо Бинков. Тренирахме на ул. Републиканска, дружество „Черноморец”, в една зала с щангистите. Живеех на „Морска”, зад залата, и оставах до по-късно. Беше ми интересно да гледам как вдигат щангистите. Бързо схванах техниката и започнах след тренировката по борба да оставам и да уча движенията. След няколко месеца на щангистите им липсваше човек в моята категория и треньорът Димитър Добрев- Катъра /от с. Габър/ поиска от треньора ми Георги Филипов Милтиядов да се състезавам за щангите, той се съгласи и ме взеха на състезание. Оказа се, че съм научил добре движенията и така стана, че борецът би щангистите. На място ме научиха как да излизам на подиума, но вдигнах повече от тях. След състезанието започнах да показвам добри резултати. Добрев ми каза, че имам качества и мога да постигна много и започнах да тренирам щанги. Преместихме се в залата на стадион „Черноморец”, продължих да се боря, но постепенно наблегнах на щангите. В кариерата си като състезател по вдигане на тежести съм републикански шампион в трибой за мъже /56 кг/, три пъти вицешампион за мъже и младежи /кат. 52 кг/. Първото движение беше повдигане, което ми се отдаваше най-много. В България бяхме само трима души, които правихме това движение. Единият бях аз, другият Младен Кучев и Цвятко Цветков. Участвал съм в много турнири с националния „А” и „Б” отбор. Но нямах цел. Взеха ме на лагер с националния, но не ми хареса да ставам голям спортист. Може би не е имало кой да ме посъветва. Но реших, че ще стана треньор. Още като състезател започнах да следа тактиката, начинът на точкуване на движение, кой как да „излъже”, навсякъде, във всеки спорт е така. Ясно е, че и това ми се е отдавало. До 74 г. бях и състезател, завърших школата за треньори и веднага от дружество „Черноморец” ми поставиха задача да направя група. - Как откри Антон Коджабашев? - Започнах със ССУМОР /Морското училище, тогава военизирано/, разговарях с учителя по физическо Кольо Петров. Там срещнах Коджабашев. На плаца, с униформа. Направи ми впечатление походката и поведох разговор с него. Предложих му за щангите, но той ми каза, че е борец. Е, какво като си борец, можеш да станеш щангист, му отговорих. По-късно той пристигна с още момчета от борбата, сред които и Пламен Дишков. Бяха много хубава група, весели момчета. Антон дойде само да види. Тогава аз вдигах, започнах да му показвам, да обяснявам движенията и полека лека започна да вдига. Станаха му интересни движенията. Коментираха кой колко може да вдигне и той застана на единия край, аз на другия. Той като вдигне щангата, аз вдигам повече и така няколко пъти. Извикаха го на тренировка по борбата, там и получи контузията в лакътя. Момчетата от групата разбрали и ми казаха, че Антон е бил взет с линейка в военна болница. Веднага след тренировка, отидох да го видя. Д-р Алекси Алексиев беше хирург, влязох при него и той каза ще гледа да го оправи. На другия ден не издържах и отидох отново. Взех го, отидохме при Сърбина, намести мястото, болката отшумя. Оказа се, че има отлепено парче в лакътя. Тогава ме попита защо никой от борците или от треньорите не е отишъл да го види, а само треньорът по щанги. Грижих се за него все едно е мое дете. Той израсна покрай мен. Вкъщи беше постоянно с моите деца, аз съм му кръстник. Групата, която създадох тогава, беше от 25-30 души. Направих младежки отбор и бихме всички сержантски училища. На втората година, 1976 г., започна да се изявява Коджабашев. През 1978 г. той стана четвърти на европейско първенство. Доста момчета станаха майстори на спорта. През това време имаше и мъжки отбор, на който станах треньор. От 1 юли 1976 г. към дружество „Черноморец” бях играещ старши треньор. Наблегнах на няколко момчета и на Коджабашев, който се изяви много. Можеше да участва на европейско първенство. Първото му състезание мисля че беше в Чехия и стана четвърти на 52 кг. След това той започна подготовка в националния отбор и 1979 г. стана европейски и световен шампион, съответно във Варна и в Солун. 1980 г. Коджабашев можеше да стане първият олимпийски шампион и то с най-леко вдигане за титлата. В резултатите другите изоставаха с по 20 кг на движение, но преди олимпиадата при едно вдигане на 170 кг получи контузия в лакътя. Не участва на Игрите в Москва и започнахме лечение. Проф. Матев го оперира и 1981 г. отново успя да стане европейски и световен шампион с три световни рекорда. През 1991-92 г. започнах да наблюдавам развитието при дамите. Имаше интерес от страна на момичетата да вдигат и не липсваха кандидатки да се занимават с този спорт. - Интересът на момичетата ли към този спорт те провокира да се заемеш с дамите? - Разбира се. Успях да създам колектив, както при момчета, така и при момичетата. Леката атлетика правиха много тренировки с щанги, наблюдавах ги и започнах да събирам група. Първата група беше от Акациите, осем момичета, които влязоха в спортно училище през 80-те години. Наблюдавах Таня Янева, която беше лекоатлетка в хвърлянията при Румен Кайряков, дори се оказа, че сме близки. Имаше желание да тренира и да види колко може да вдигне. Щом ще можеш да вдигнеш, можеш да се готвиш за европейски първенства и световно. Започнахме тренировки, взех я на лагер, направи добра подготовка. 1987 г. на световното първенство тя взе участие и направи първия световен рекорд на движение изхвърляне. Тя имаше силата, данните и оттам вече започнах да наблягам на дамите. Дойдоха вече и титлите, оставих мъжката част. - В твоята школа се изградиха доста състезателки, създал си много именити щангистки. Въобще ти превърна Бургас в център на женската щанга за България. - Точно така. Говорили сме с Коджабашев, че тук може да бъде център на женската щанга. И действително по-късно, вече като национален треньор, гръбнакът на националния отбор беше от Бургас и винаги е бил. Започнаха да излизат момичета - Златина Атанасова, Гергана Стоянова, Донка Вълчева, Валентина Ганчева, Марина Ангелова-Райкова, Атанаска Коваленко, която дойде като ученичка от Сопот, и мн. др. На един лагер сбор в Бургас се появи Милена Трендафилова. След разговор с президента на нейния клуб, тя се прехвърли от Варна в Бургас и тук завърши кариерата си. Дойде и Сенка Асенова, която стана световна шампионка, Донка Минчева и всички вдигаха за Бургас, за „Черноморец”. - Може ли да се каже, че в твое лице момичетата са намерили притегателната сила, за да дойдат тук, в Бургас? - Предполагам, че е така, защото и до днес се имам с всичките си състезателки. Преди две години всички ми бяха на гости за три дни. Дори сега, на 11 август, имаме среща, която ще бъде в Ямбол при Вълкана Тошева, световна шампионка като състезателка на „Черноморец”. Създадохме колектив. Беше трудно, защото нямаше средства за националния отбор – жени. На местна почва осигурявахме пари с помощта на нашите ръководители на клуба, приятели и общината, особено 1994/95 г. На лагера в Асеновград ни помогнаха местните. Беше трогателно как хора от друг град помагат. От там заминахме за Рим, където направихме най-големия бум – шест шампионки на световно първенство за жени. На европейско никой не успя да направи шест титли. Това са хубави спомени и до днес се срещам с момичетата, дори и на състезания. Някои от тях са съдийки. Сега ще направим отбор за ветеранки, защото има първенство за тази възраст. Но ще го решим на 11 август. - Треньори, които са се занимавали с мъже, а след това преминават в женското направление, казват, че трудно се работи с жени. Какво са твоите впечатления, като човек от „кухнята”? - Въпросът е в това: Можеш или не го можеш. Успявал съм да ги разбера, ако нямат настроени за работа, не съм ги притискал, давал съм им почивка, на след 10-15 мин. те сами се връщаха към тренировката. Не мога да кажа, че се работи по-трудно. Мъжете като че ли са по-трудни и по-криви. В отбора, знаете, имаме и момчета. И тука успяваме да се надхитрим. Затова казвам: Или ти се отдава, или не. - Има ли нещо или някой, който те е разочаровал като треньор? Чувствал ли си се предаден? - Да, през последната година… - Съжаляваш ли за нещо? - Аз съм човек, който не съм върнал състезател и с каквото мога винаги съм помагал. Тежи, че се надяваш на нещо и точно, когато трябва да излезе и да обере плодовете на общия труд, се отказва. - В близките години да очакваме ли бургаско участие в националния тим? Ще излезе ли поне едно зрънце? - До 2020 поне едно трябва да излезе. Имах малка надежда, че Ивета Бойнова ще участва на европейското в Милано. Тя беше на подготовка, но в последния момент я освободиха заедно с още състезатели от лагера. Тя е 17-годишна и има талант, но трябва да положи още много труд и тренировки. Надявам се, че до 2020 г. нещо ще излезе. Но без труд и да се надяваш само на талант, няма как да стане. - Положителното ти отношение към хората е пословично. Ти си се отнасял добре не само с Коджабашев, но и с момичетата, които са тренирали тук. Това означава ли, че имаш много дъщери и повече от две внучки? - Дори когато бяхме по лагери, внучките бяха заедно със състезателките. Бяха като сестрички. Мога да кажа, на шега, че имам много жени. Бях им казал, че нямам колеги в отбора и трябва да им стана колежка. И в един момент те започнаха да ми викат колежке. Първата европейска шампионка Катерина Караджова се обажда на жена ми и казва: „Стойче, колежката вкъщи ли е?” Жена ми в недоумение я пита „Каква колежка?” „Ами, Димитрина.” - Преди дни празнува 70-годишен юбилей. Зад тази сериозна цифра стоят много спомени. Как би описал живота си като част от спорта? - Много хубави спомени спрямо работата, колектива. Много съм благодарен на семейството ми, на децата. Работата изисква саможертви и получих разбирателство, на което съм благодарен на семейството си и на всички дами, както и на мъжката част. Преживях много хубави моменти с тях в спорта. На всеки съм помагал, а те ми отговарят с резултатите. Не съм завиждал на никого в живота си, само съм поздравявал и съм се радвал. Оценката за мен е как хората ми помагат – напр. в лицето на хората от общината, която не ми е отказвала помощ; ръката, която ми подаде още през 1994 г. Валери Симеонов; покойният кмет Продан Проданов през 1995 г., Аргир Бояджиев и др. Никога не съм се борил за себе си. Винаги съм помагал на хората. Десет пъти ме връщат, 11 влизам, докато постигна целта за хората си-моите състезатели. Амбицията ми е била да помагам. И те го оценят, че не съм го правил за себе си. Виждам, че хората го осъзнават. Затова съм благодарен на всички. Където и да отида, никой не е казал: Нямам. - Какво може да те разплаче? - Разплаквали са ме медалите, титлите, това да видя състезателя си на върха, а случаите са много. Така че и в момента сълзите напират в очите ми. Всичко е от радост. То е в сърцето ми, без залата не мога. Затова се боря. - Правиш сам ремонт на залата по щанги, със собствени сили. Отново се трудиш, отново влагаш сърце за твоите момичета и момчета, които тренираш. - Ще кажа за кого най-вече го правя. Добре е да го прочете. Това ми беше едната мъка, която изживях – случаят в залата с момичетата и треньорката Марина Ангелова – Райкова. Когато тя влезе при мен и каза, че повече не може да продължи да работи в страх и тормоз, готова да се разплаче, реших да помогна с каквото мога. Тогава казах, че няма да бъда вечен като треньор, но искам да подготвя, да оставя с всички удобства залата на човека, който заслужава, който беше унижен от тези хора. Затова искам да кажа на Марина: Това, което правя, то е за теб. Ти си. Тя има всички данни, схвана всичко от треньорската работа, разбира, сериозен човек и в нея виждам бъдещето. Затова съм се захванал. Зная че ще успее да направи добра група, няма друг на кого да се доверя. Тя е с перспектива да се развива в спорта. Предстои ни разговор. Честити ми юбилея, но не сме се видели. Искам, когато тя влезе в залата, да има удобства и родителите да пускат децата си. Това, което стана тогава, тя се отчай. За това се боря. Марина не можа да остане тогава, затова се съгласих да плащам наем за залата. Заради нея, да направи групата и да работи спокойно. - Има ли нещо, което не си успял да постигнеш за тези 43 г. треньорска дейност, да съжаляваш? - На времето вуйчо ми настояваше да стана милиционер, но аз отказах. Казах си: как ще сложа шапка. Не съжалявам, че съм станал треньор. Чисто и просто този човек – Георги Милтиядов ме възпита на тактика и на всичко. Вярвах и продължавам да вярвам във всички мои състезатели. Заедно рискувахме и заедно печелихме. Това, което не успях да постигна, е че нямам медал от олимпиада. На игрите Милена стана четвърта, после пета, Славейка е четвърта, Даниела Керкелова – шеста, Антон не участва. - Тежи ли ти? - Да, защото не съм бил и не ме пуснаха да присъствам на лагера с Антон. Тогава беше така, който оцелее. Така се работеше. Тежи ми и това, че държавата не отдава нужното внимание към своите световни и европейски шампиони. Защото за да има резултати, са необходими стимули. Нелицеприятните примери как живеят някои от героите на България след прекратяване на спортната си кариера, са показателни. Забравени и изоставени от същата тази България, спортисти и треньори живеят със славните си спомени. Снимка: Венелина СТОЯНОВА

Видео

Коментари

Добавете коментар

Име (задължително)

Най-четени

Александър Шурбанов: Без корен нищо не може да съществува, колкото и високи да са стремежите му

  • 19 Окт 2018
  • 113
Днешният ни петъчен гост е проф. Александър Шурбанов, който представи последната си книга „Дендрариум“ в Бургас в рамките на Есенни литературни празници.

Православната църква почита св. Иван Рилски

  • 19 Окт 2018
  • 76
На 19 октомври Църквата празнува скромния отшелник от Рила планина, когото още приживе наричали земен ангел и небесен жител. Св. Иван Рилски Чудотворец е най-известният български светец и отшелник, патрон и основател на най-големия манастир в България - Рилският.

Стоматолог: 98% от българите са с развалени зъби

  • 19 Окт 2018
  • 70
96% от българите имат поне един кариес, а положението се влошава още в ранна детска възраст. Всяко дете до 7 години има поне 4 кариеса. Причината е страх от зъболекаря и липса на профилактика.

Ватерполистите триумфираха с две купи от турнир в Сърбия

  • 19 Окт 2018
  • 73
Бургаските ватерполисти извоюваха две купи от международния турнир „Mali Mančester 2018” в Сърбия, в който българите участваха с персонална покана

Пет века сме „съжителствали с османлиите”, ще учат вече децата

  • 19 Окт 2018
  • 85
Всъщност Законът за училищното и предучилищното образование налагал промените в учебните програми, които разбуниха обществото. МОН трябвало да го изпълнява. Това стана ясно от пресконференция в Образователното ведомство по повод новите учебни програми.