Елена Трендафилова: Обичам краткостта като символ на нашето нетърпение
- 20 Ян 2017
- kompasbg
За Елена, за книгите, фрагментите и дързостта да се променяш
Тя обича кратките форми не само защото са символ на авторовото нетърпение, а и защото счита, че е голямо майсторство „да пишеш дълги текстове, да можеш да задържиш вниманието и интереса на читателя, да го накараш да следва извивките на мисълта ти без да се отегчи“. И дотолкова предпочита краткостта, че е дръзнала да се заеме с написването на цял фрагментарен роман. Ще бъде интересно да четеш нещо, „написано от храбреци“, твърди Елена Трендафилова.
И още за себе си казва: „Родена съм на 13.07./като истинска дама ще пропусна годината/ в гр. Средец, Бургаска област. Оттогава имам специално отношение към фаталните дати, например – не се ужасявам от петък 13 или ако черна котка ми пресече пътя. Завършила съм Държавния библиотекарски институт и Българска филология в СУ „Климент Охридски“. Работила съм в две читалища в Бургас, в частна фирма в София, където пишех за няколко вестника като „Орбита“, „Вечерни новини“, „Делови свят“ и др. Имам публикации на художествено творчество в различни литературни вестници и една научна статия в сп. „Литературна мисъл“. Сега работя в Регионална библиотека „П. К. Яворов“ в гр. Бургас. Може да се каже, че връзката ми с книгите е съдба. През 2014 г. издадох първата си книга с поезия и проза „Неосветеното ми „Аз“.
Важното е човек да се променя и да бъде смел да го покаже. Успех, Елена!
Роза МАКСИМОВА
-Честита книга, Елена! „Цигулка с тяло на жена“ е втората ви книга, която освен поезия, съдържа и фрагментарна проза. Явно предпочитате кратките форми в литературата. Така ли е?
-Да, така е. Прозаичната част на книгата започва именно с това: „Нетърпелива съм към дългите текстове, обичам краткостта като символ на нашето нетърпение.“ Макар да е трудно да се пишат фрагменти, поради характера на жанра, смятам,че трябва да си голям майстор, за да пишеш дълги текстове, да можеш да задържиш вниманието и интереса на читателя, да го накараш да следва извивките на мисълта ти без да се отегчи. В първата книга, а сега и в тази, прозаичният цикъл излиза под заглавието „Мисли безредни, мисли безвредни“, подсказано ми от един приятел – нотариус Иван Кожухаров, за което му благодаря.
- Възможно ли е някой фрагмент да се превърне в идея за по-голямо произведение, например новела, повест, роман?
- Подготвям нещо като фрагментарен роман, ако мога така да го нарека, в който обединяващата нишка ще бъда аз, а текстът ще представлява отделни, предимно забавни случки и ситуации от моя живот и срещи с хора, които считам за интересни. Ще е предназначена за приятели, които ме съпътстват в живота и, разбира се, за хора, които обичат да четат и да се забавляват с написаното от „храбреци“…
- Какво е посланието на книгата?
- В днешно време четем за път, който имаме да извървим, за наличието на карма, която да коригираме, за знаци, идващи от Вселената. Част от тези мисли са залегнали и в книгата. Най-важното, което препоръчват великите писания, е да променяме първо себе си! В „Цигулка с тяло на жена“ има много спомени и сантименталност, и една чувствителност, която се надявам да стигне до хората…
-Кога пишете стихове, в какво емоционално състояние?
- Моят компютър е до прозореца, от който имам прекрасна гледка – виждам морето и един „кораб-джентълмен“ /както се изразява Александър Грин в „ Бягаща по вълните“/, виждам и различните състояния на небето. Това винаги вдъхновява. Аз пиша, когато съм развълнувана или провокирана от нещо – може да е спомен, тъга или специално настроение. Скоро написах стихотворение по една песен на група, наречена „Невърмор“. Поводите са много, трябва да умееш да ги изразиш. Винаги е голямо преживяване…
- Завършили сте Библиотечния институт и Българска филология, работите като библиотекар. Явно обичате много книгите. Това ли беше детската ви мечта?
- Аз съм от четящото поколение, което наистина се вълнуваше от всяка една хубава книга. Завършила съм гимназия в Шумен, тъй като баща ми беше военен и сме живели на различни места. Класът ни беше от силните по успех и се събирахме да обсъждаме книги, филми, музикални изпълнители и групи. Този период много ми липсва, въпреки че и сега имам приятели, с които обсъждаме интересни събития, но тогава беше масово, беше култура, беше и съпротива, възпитаваха ни книгите и музиката…
- Коя е първата книга, която прочетохте? Има ли книга, която е оказала силно влияние върху вас и може би е преобърнала вашия мироглед?
- Майка ми казваше, че съм започнала да чета на 4 години. Първите книжки бяха естествено приказки. Много обичах „Дивите лебеди“, даже исках да ми викат Елиза, като главната героиня. Тогава си подарявахме книги за рождените дни и други празници, възпитавани бяхме да четем. Като започнах работа в библиотека, първото, което предприех, беше да прочета книги, които съм търсила, пък не съм успявала да намеря. Беше голям маратон. Даже си записвах в една тетрадка всяка прочетена книга и малка анотация за нея. По-нататък любим автор ми стана Албер Камю. В първата ми книга има есе „Албер Камю – „Чужденецът“, който ми е най-близък /опит да си обясня защо/. Неговите книги и особено есетата му „Лято“, винаги ме карат да ликувам. Смятам, че от древността досега всичко е казано, но зависи как ще го кажеш. Е това ми е интересно - начинът на писане, поетиката. За мен Камю е постигнал стиловото съвършенство. Всеки прочит ме впечатлява отново и отново…
-Как си представяте библиотеката на бъдещето?
- Смятам, че в сегашния си вид библиотеките ще останат едни огромни хранилища за книги. Новите поколения се раждат с компютърни и като цяло с технически умения. Те ще превърнат всичко в електроника, а и еколозите ще се борят за опазване на горите. Сега всеки се бори за нещо и срещу нещо. Тези дни гледам, че се рекламира една книга на Рансъм Ригс – „Библиотеката на душите“ /фентъзи/. Не съм чела тази поредица, но ще ползвам заглавието за отправна точка. Може би в другите светове на Вселената има такива библиотеки – на душите. Какво интересно хрумване! Във всички случаи, ще е любопитно да ги видим!
Стихове от новата книга на Елена Трендафилова „Цигулка с тяло на жена“
* * *
Малка приказна светулка,
в тъмното зиг-заг направи
в селото от детството забравен,
споменът засвири на цигулка:
Къде си малка, весела свещице,
в дантела динена – фенер разкошен,
как пърхаш само в спомена разрошен
в нощта на селото като звезда Зорница.
Обичам те, защото си светличе,
което трепка като страници на книга,
премрежена, когато мига
като засрамено от някого момиче.
Обичам те, защото в детството ме върна
и споменът за теб тъй светло ме прегърна…
* * *
Утро с идея за ново начало,
ден след ден се повтарят,
тъй животът си заминава –
в очакване на промяна –
първо на себе си казват,
а после евентуално у другите-
душата път извървява
за него ние се трудим –
вечер с идея за равносметка-
урокът, на който се чудим –
тъй е тръгнало стъпка по стъпка -
полека да се научим,
че всичко от нас започва
и няма никога да приключи…
* * *
Видях жена с коса на глухарче –
ефирна и нежна – хвърчаща –
на картина, от майстор изписана,
като факел с глава горяща.
Вървеше, по-скоро танцуваше
с походка на вихрен вятър,
косата й се вълнуваше,
като в неземен театър.
Мъжете я гледаха унесени,
с чувство за нещо възвишено,
следваха косата й омагьосани
и я аплодираха искрено…
От аплодисментите глухарчето
полетя все нагоре, нагоре –
не си намери другарчето
и се превърна във спомен…
* * *
„О, колко много сълзи спотаени“
и толкова възторзи се стопиха
душата ми, отново наранена,
потърси тя спасение във стиха.
Порови се във спомените бивши,
разлисти паметта обнадеждена
и тръгна тя като жена във рикша
спокойна, негримирана, смирена.
Видя в пространството, че няма разстояния,
че всичко е една безкрайна линия
на образи, епохи, състояния
и танци по житейски петолиния…
Потръпна пак във меланхолни издихания
и скри се във черупката на Рака
да може като в приказни издания
съда на времето си да дочака…
* * *
Бях на място тихо и красиво,
щурците ми пригласяха във хор,
денят се свличаше ревниво
и казваше „бъди щастлива“, por favor.
Огласяха пчелите мойта сянка,
под пъстрите дървета през деня,
под грижите на моята стопанка
на лятото усещах песента.
Обичам тишината и я слушах
и тя е като вятъра невидима,
блажено пуснах я във моята душа
и нося я под шапката-невидимка-
така обиколих на думите света…
Тя обича кратките форми не само защото са символ на авторовото нетърпение, а и защото счита, че е голямо майсторство „да пишеш дълги текстове, да можеш да задържиш вниманието и интереса на читателя, да го накараш да следва извивките на мисълта ти без да се отегчи“. И дотолкова предпочита краткостта, че е дръзнала да се заеме с написването на цял фрагментарен роман. Ще бъде интересно да четеш нещо, „написано от храбреци“, твърди Елена Трендафилова.
И още за себе си казва: „Родена съм на 13.07./като истинска дама ще пропусна годината/ в гр. Средец, Бургаска област. Оттогава имам специално отношение към фаталните дати, например – не се ужасявам от петък 13 или ако черна котка ми пресече пътя. Завършила съм Държавния библиотекарски институт и Българска филология в СУ „Климент Охридски“. Работила съм в две читалища в Бургас, в частна фирма в София, където пишех за няколко вестника като „Орбита“, „Вечерни новини“, „Делови свят“ и др. Имам публикации на художествено творчество в различни литературни вестници и една научна статия в сп. „Литературна мисъл“. Сега работя в Регионална библиотека „П. К. Яворов“ в гр. Бургас. Може да се каже, че връзката ми с книгите е съдба. През 2014 г. издадох първата си книга с поезия и проза „Неосветеното ми „Аз“.
Важното е човек да се променя и да бъде смел да го покаже. Успех, Елена!
Роза МАКСИМОВА
-Честита книга, Елена! „Цигулка с тяло на жена“ е втората ви книга, която освен поезия, съдържа и фрагментарна проза. Явно предпочитате кратките форми в литературата. Така ли е?
-Да, така е. Прозаичната част на книгата започва именно с това: „Нетърпелива съм към дългите текстове, обичам краткостта като символ на нашето нетърпение.“ Макар да е трудно да се пишат фрагменти, поради характера на жанра, смятам,че трябва да си голям майстор, за да пишеш дълги текстове, да можеш да задържиш вниманието и интереса на читателя, да го накараш да следва извивките на мисълта ти без да се отегчи. В първата книга, а сега и в тази, прозаичният цикъл излиза под заглавието „Мисли безредни, мисли безвредни“, подсказано ми от един приятел – нотариус Иван Кожухаров, за което му благодаря.
- Възможно ли е някой фрагмент да се превърне в идея за по-голямо произведение, например новела, повест, роман?
- Подготвям нещо като фрагментарен роман, ако мога така да го нарека, в който обединяващата нишка ще бъда аз, а текстът ще представлява отделни, предимно забавни случки и ситуации от моя живот и срещи с хора, които считам за интересни. Ще е предназначена за приятели, които ме съпътстват в живота и, разбира се, за хора, които обичат да четат и да се забавляват с написаното от „храбреци“…
- Какво е посланието на книгата?
- В днешно време четем за път, който имаме да извървим, за наличието на карма, която да коригираме, за знаци, идващи от Вселената. Част от тези мисли са залегнали и в книгата. Най-важното, което препоръчват великите писания, е да променяме първо себе си! В „Цигулка с тяло на жена“ има много спомени и сантименталност, и една чувствителност, която се надявам да стигне до хората…
-Кога пишете стихове, в какво емоционално състояние?
- Моят компютър е до прозореца, от който имам прекрасна гледка – виждам морето и един „кораб-джентълмен“ /както се изразява Александър Грин в „ Бягаща по вълните“/, виждам и различните състояния на небето. Това винаги вдъхновява. Аз пиша, когато съм развълнувана или провокирана от нещо – може да е спомен, тъга или специално настроение. Скоро написах стихотворение по една песен на група, наречена „Невърмор“. Поводите са много, трябва да умееш да ги изразиш. Винаги е голямо преживяване…
- Завършили сте Библиотечния институт и Българска филология, работите като библиотекар. Явно обичате много книгите. Това ли беше детската ви мечта?
- Аз съм от четящото поколение, което наистина се вълнуваше от всяка една хубава книга. Завършила съм гимназия в Шумен, тъй като баща ми беше военен и сме живели на различни места. Класът ни беше от силните по успех и се събирахме да обсъждаме книги, филми, музикални изпълнители и групи. Този период много ми липсва, въпреки че и сега имам приятели, с които обсъждаме интересни събития, но тогава беше масово, беше култура, беше и съпротива, възпитаваха ни книгите и музиката…
- Коя е първата книга, която прочетохте? Има ли книга, която е оказала силно влияние върху вас и може би е преобърнала вашия мироглед?
- Майка ми казваше, че съм започнала да чета на 4 години. Първите книжки бяха естествено приказки. Много обичах „Дивите лебеди“, даже исках да ми викат Елиза, като главната героиня. Тогава си подарявахме книги за рождените дни и други празници, възпитавани бяхме да четем. Като започнах работа в библиотека, първото, което предприех, беше да прочета книги, които съм търсила, пък не съм успявала да намеря. Беше голям маратон. Даже си записвах в една тетрадка всяка прочетена книга и малка анотация за нея. По-нататък любим автор ми стана Албер Камю. В първата ми книга има есе „Албер Камю – „Чужденецът“, който ми е най-близък /опит да си обясня защо/. Неговите книги и особено есетата му „Лято“, винаги ме карат да ликувам. Смятам, че от древността досега всичко е казано, но зависи как ще го кажеш. Е това ми е интересно - начинът на писане, поетиката. За мен Камю е постигнал стиловото съвършенство. Всеки прочит ме впечатлява отново и отново…
-Как си представяте библиотеката на бъдещето?
- Смятам, че в сегашния си вид библиотеките ще останат едни огромни хранилища за книги. Новите поколения се раждат с компютърни и като цяло с технически умения. Те ще превърнат всичко в електроника, а и еколозите ще се борят за опазване на горите. Сега всеки се бори за нещо и срещу нещо. Тези дни гледам, че се рекламира една книга на Рансъм Ригс – „Библиотеката на душите“ /фентъзи/. Не съм чела тази поредица, но ще ползвам заглавието за отправна точка. Може би в другите светове на Вселената има такива библиотеки – на душите. Какво интересно хрумване! Във всички случаи, ще е любопитно да ги видим!
Стихове от новата книга на Елена Трендафилова „Цигулка с тяло на жена“
* * *
Малка приказна светулка,
в тъмното зиг-заг направи
в селото от детството забравен,
споменът засвири на цигулка:
Къде си малка, весела свещице,
в дантела динена – фенер разкошен,
как пърхаш само в спомена разрошен
в нощта на селото като звезда Зорница.
Обичам те, защото си светличе,
което трепка като страници на книга,
премрежена, когато мига
като засрамено от някого момиче.
Обичам те, защото в детството ме върна
и споменът за теб тъй светло ме прегърна…
* * *
Утро с идея за ново начало,
ден след ден се повтарят,
тъй животът си заминава –
в очакване на промяна –
първо на себе си казват,
а после евентуално у другите-
душата път извървява
за него ние се трудим –
вечер с идея за равносметка-
урокът, на който се чудим –
тъй е тръгнало стъпка по стъпка -
полека да се научим,
че всичко от нас започва
и няма никога да приключи…
* * *
Видях жена с коса на глухарче –
ефирна и нежна – хвърчаща –
на картина, от майстор изписана,
като факел с глава горяща.
Вървеше, по-скоро танцуваше
с походка на вихрен вятър,
косата й се вълнуваше,
като в неземен театър.
Мъжете я гледаха унесени,
с чувство за нещо възвишено,
следваха косата й омагьосани
и я аплодираха искрено…
От аплодисментите глухарчето
полетя все нагоре, нагоре –
не си намери другарчето
и се превърна във спомен…
* * *
„О, колко много сълзи спотаени“
и толкова възторзи се стопиха
душата ми, отново наранена,
потърси тя спасение във стиха.
Порови се във спомените бивши,
разлисти паметта обнадеждена
и тръгна тя като жена във рикша
спокойна, негримирана, смирена.
Видя в пространството, че няма разстояния,
че всичко е една безкрайна линия
на образи, епохи, състояния
и танци по житейски петолиния…
Потръпна пак във меланхолни издихания
и скри се във черупката на Рака
да може като в приказни издания
съда на времето си да дочака…
* * *
Бях на място тихо и красиво,
щурците ми пригласяха във хор,
денят се свличаше ревниво
и казваше „бъди щастлива“, por favor.
Огласяха пчелите мойта сянка,
под пъстрите дървета през деня,
под грижите на моята стопанка
на лятото усещах песента.
Обичам тишината и я слушах
и тя е като вятъра невидима,
блажено пуснах я във моята душа
и нося я под шапката-невидимка-
така обиколих на думите света…
