Илеана Стоянова: Чувството любов е вечно, но лицата му са различни
- 09 Юни 2017
- kompasbg
За Илеана Стоянова, астрите и любовта
В деветата си поетична книга Илеана Стоянова е събрала себе си – всичката си любов – вечна и многолика, музиката, страховете си в един своеобразен букет от астри – онези разноцветни малки слънчица, които цъфтят в края на лятото и в златната есен, напомняйки, че след това идва студената и неприветлива зима. Книгата „Лятото на астрите“ е дълго премисляна и обогатена с натрупания през годините житейски опит на Илеана.
Заглавието е една метафора на живота – с цялата му пъстрота, многопластовост, стъпала и капризи, която съвсем честно и искрено ни представя Илеана, защото авторката не може да бъде друга и защото поезията, истинската поезия не търпи фалш. „Обичам реализма в поезията – пределно изчистени чувства и мисли, без украшения. Ако нямам какво да кажа или да изплача – не го правя“, казва Илеана. И ние й вярваме.
Роза МАКСИМОВА
- Илеана, вие сте икономист по образование, работите като икономически журналист, автор и сценарист на документална проза и документален филм и автор на девет поетични книги. Как се съчетава икономиката с поезията? Как се допълват тези две доста различни занимания?
- Образованието е много далеч от изкуството. Познавам доста хора, завършили специалността „Българска филология“, които не само не са станали поети, но и не познават световните тенденции в това най-трудно изкуство. Вашият въпрос е често задаван погрешно. Вижте, нито Уилям Шекспир, нито Емили Дикинсън, нито Артюр Рембо , нито Марина Цветаева, нито Чарлз Буковски, нито Пею Яворов, нито Димчо Дебелянов, и още цяла група огромни поети нямат академично литературно образование. Това до известна степен дори вреди, защото прави пишещият изсушен и прекомерно „културен“, почти стерилен. Но въпреки това сериозните поети и писатели „се учат да пишат“, когато Бог ги е дарил с талант. Учението е едно дълго самотно занимание, което може да продължи с години, докато поетът намери „своя уникален глас“. Първият ми „учител по поезия“ литературният критик професор Стоян Каролев смяташе, че имам повече талант, защото, казваше, че това, което другите постигат за десетина години в поезията, аз го постигнам само за 3 години... Разбира се, той сгреши тогава, защото аз продължих много по-късно да се развивам с по-нов и по-силен глас. И може би едва в петата книга и след нея направих поезия, която ми харесва.
Що се отнася до журналистиката, тя наистина ми попречи за известен период от близо 12 години, време, в което изоставих поезията. Трябваше да ставам добър икономически журналист, за да издържам живота си – моя и на сина ми.... И така, четвъртата ми стихосбирка „На върха на зенита“ отлежа „в чекмеджето“ до 2008 г., при все, че и в нея, както в предишните три послеслова с много похвален анализ бе написал изкуствоведът Владимир Свинтила. Когато книгата излезе, той вече беше покойник.
Но, да, вие сте права: трудно се съчетават една точна, информативна и аналитична професия като журналистиката и.... поезията, която е абстрактна, емоционална и много трудна. С цената на безсъние. Но няма как да стане иначе – няма професия поет. Поезия не се купува, а и кой толкова обича да чете поезия? Успокоението за пишещия е, че истинска поезия не се пише всеки ден, както това е необходимо при прозата, където са необходими по 1000 думи дневно, написани, за да не загубиш техника.
Журналистиката за мен в повечето случаи е била средство за препитание, както документалния филм и документалната проза. Нещо, което не мога да кажа за поезията. В цял свят никой не се храни от поезия.
- Какво е за вас писането на поезия - един вид компенсация след напрегнат работен ден, или по-скоро себеизразяване, допълване на творческата ви същност, зов на душата? Кое ви привлича повече – журналистическата работа или писането на книги, на стихове?
- Писането на истинска поезия е съдба. Понякога е забавление, бягство от действителността. Понякога е натрапчиво състояние, от което нямаш друг изход освен да седнеш да пишеш, защото инак ще превъртиш от мислите и емоциите, които те връхлитат. Каква ти компенсация? Работата във вестникарството, да си го кажем честно, в последните десетина години е доста досадно занимание, нещо рутинно, що се отнася до финансите, икономиката... скучно и неудовлетворяващо. За заплата и за хонорар. За да се храниш. За да си в час с новия, твърде скучен и прагматичен живот. Харесвах професията в началото на демокрацията, беше по-интересно, когато работех във вестник „КЕШ“ и вестник „БАНКЕРЪ“ и пишех икономически разследвания. Но това време отмина за всяка журналистика. Сега тя е повече PR, по-малко обективност, уви.... Творческата ми същност, както вие силно се изразявате, защото, да, наистина не мога да си представя работа без въображение и работен ден с часово престояване в канцелария...“Същността“ иска, търси, експериментира, бори се със страховете си, изкарва демоните си, плаче, страда, мечтае и главното: търси отговори на това защо, например светът върви към провал; защо човекът губи човешкото; защо става силиконов, безчувствен към страданието; защо човекът се движи само по повърхността, робот, който не спира за миг да се замисли; защо човекът не чете книги, а се вълнува само от телевизионни шоута; защо светът се крепи на омраза, а не на любов; защо нашият Бог, сякаш ни е забравил и ни наказва.... все въпроси.
- Кои са вашите лични основания да пишете стихове?
- Не става дума за основания. Става дума за страст, пристрастяване!
Тук е моментът да кажа, че имам наследственно „генно обременяване“. Родословието ми е много специално. Баща ми Гавраил Стоянов издаде три тома, финансирани от Министерство на културата за нашия род: „Петър Миндов Чинтула и неговото потомство- I“; „Към история на Чинтуловия род и сродяването му с други български родове“ – II и III-ти том. Баща ми (по майчина линия) е правнук на брата на Добри – Иван Чинтулов, с когото са живели заедно до смъртта на поета в къщата-близнак в Сливен. Родството ни със Сава Доброплодни пак е от баща ми, като по бащина линия той е правнук на сестрата на Сава Доброплодни.
Така че от една страна съм потомък на първия български революционен поет, а от друга – на първия български драматург и това е доказано научно с множество родословни дървета…. И аз се оказвам единствена поетеса, продължител на Добри Чинтулов от нашия род, въпреки че родството ми е по съребрена линия.
А за основанията да пишеш, те са нещо като спортна злоба. Състезаваш се не с други хора, а сам със себе си. Познавайки, обаче световните тенденции в поезията. Как иначе? Как може да не станеш за смях с посредствени неща, ако не се мериш със световни образци? И защо да издаваш книги, които после умират от скука в книжарниците?
„Мисия невъзможна“ е писането на стихове, а поетът е нещо като мисионер – има-няма читатели, той продължава да търси. И това е добре. Най-добре за него самия. Не се чувства самотен.
- Кое стихотворение най-добре характеризира вашата същност?
- Мисля, че човек не може да се обозначи с единствено стихотворение. Става дума за чувства – преживяване и осмисляне – и то в цялото творчество. И за лирична героиня, която си избрал да бъдеш. Пък и не е толкова важно дали си ти. Трябва да има Съдба, за да направиш добра поезия. Съдбата на човек, живял в XXI-ви век, преживял историческите промени, преживял собствените си житейски върхове и падове. Съдбата в повечето случаи не е благосклонна към истинските поети. Те не са стандартни хора със стандартен, равен живот. Зависи какви цели си поставят. Според мен, поетите са най-верни историографи за времето, което живеят, защото са най-искрени.
- В стихосбирката ви „Лятото на астрите има много любов, много музика, много нежност, много душа. Какво е любовта за вас? Къде е?
– Изглежда човек осъзнава чувствата на любов по-късно след младостта си. Никога не знае какво ще се случи по житейските пътеки. Разбира живота едва когато е твърде късно, но дори тогава ако поживее още, вероятно пак ще промени възгледите си – много е трудно да се морализира за любовта. Много трудно е да различиш любовта от поривите на плътта; любовта от навика, благодарността или себичния интерес. Можеш да обичаш повече от един човек в даден момент. Много са разновидностите на любовта, много са формите на любов и можеш да обичаш хората и природата по различен начин. Невъзможно е вече да различиш кое е по-добре – животът на необвързаният или бракът; бохемския живот или конвенционалния. Невъзможно е да знаеш дали сигурността в любовта е по-добра от приключението. Нереализираната любов, онази с която сме се разминали ли е по-добра или онази, която силно ни наранява и дълго носим белезите й? Ясно е, че за всичко ще плащаш. Ще страдаш. Ще си нараняван. Ще губиш. От друга страна, имаме само един живот на земята и затова трябва да преминем през него и през чувствата с какъвто и багаж да си тръгнем след това. Защото понякога се случва да загубиш човек, когото си обичал… внезапно ….и нощта ще се прислони „завинаги под устните му”. А може да се случи да търсиш любовта цял живот и да се окаже, че тя е като „вярата в призраци”…И никога не си твърде стар. Ничий живот не е по-добър от който и да е друг. Чувството любов е вечно, но лицата му са различни.
Мисля, че „Лятото на астрите” се опитва да има едно такова внушение – многопластово. Все пак „поезията е най-категоричното доказателство за съществуването на човека!”, както твърди Габриел Гарсия Маркес.
- Какво е посланието на книгата?
– Ако попитате: Защо „Лятото на астрите”? - Отговорът е: Метафора с цветята „астри” – Те цъфтят последни преди снега и зимата. „Лятото на астрите” е книга не само за любов, но и за смърт, а също и за смъртта на любовта – доколкото почти няма любовна история с щастлив завършек през 21 век.
В тази книга с „избрана любовна лирика” от всичките 8 мои досегашни стихосбирки има осмисляне на това чувство.
Отправната точка към книгата е едно изречение на Ясунари Кавабата: „Възрастните имат Смъртта, а младите – Любовта. Но смъртта идва само веднъж, а любовта – много пъти.”
Подбрах и в някои случаи пренаписах старите си чувства от последните двадесет години до днес, като сега улових и белезите на смъртта и погледнах реалистично на живота. Книгата беше в главата ми, бях я написала, но с младежки чувства, вдъхновение и еуфория. Стихове, публикувани през годините. Бях размишлявала върху нея с години – но сега я пренаписах не само редакционно, но и в идеен план, обогатена с натрупания опит. Защото за мен поезията е преди всичко – силни чувства, охладени от дълбока мисъл и поднесени в оригинални, по възможност „нови” образи. Най-важен е стилът – иначе идеите и темите са вечни още от Библията до днес... И да се разберем, поетичната книга не е „личен дневник“, в който Аз-ът разказва биографията си – става дума, преди всичко за чувства, трансформирани в изкуство, по възможност с модерно съвременно звучене, което да доближи читателя и да го направи съпричастен.
- Коя е вашата лична вселена, Илеана, и кого не бихте допуснали в нея?
- Моят Бог е изкуството – класическа музика, джаз, поезия, изобразително изкуство, литература. Личният ми живот е неприкосновен. Няма как, обаче, да не допускаш хората по-близо, след като пишеш стихове, няма как да не си искрен, защото тогава звучиш фалшиво, измислен си. Нали, макар и самотно занимание, искаш да те преживеят ако не повече, поне стотина души. Аз обичам реализма в поезията – пределно изчистени чувства и мисли, без украшения. Ако нямам какво да кажа или да изплача – не го правя.
- Когато душата ви е счупена, кое ви държи изправена?
- Душата ми е някакво странно явление – хем младо девойче, хем престаряла жена. Ами нещо такова е. Гаменка с помъдрели чувства. Мята се от под корените до върха на върховете....но, сериозно, вярата не ме изоставя в критични моменти. Казвам си: Каквото стане!
- Какво не ви дава мира, Илеана?
- Смъртта. Или мисълта за нея. Мисълта за загубата на живот. Съжалявам, аз съм меланхоличен тип. Не мога да щракам с пръсти. И не вярвам в безкрайния живот. И не ми е безразлично и не мога да раздавам захарен памук. Ако има безсмъртие – то може би е на това, което си направил в живота, делата ти. Докато те помнят хората – ще живееш по-дълго или по-кратко.... Но, какво ти пука, след като няма да те има. Обичам Този Живот, а не Онзи. Обичам Този Миг.
- Имате ли си златно правило в живота?
– Правилата са смърт за всеки пишещ. Те са за юристите. За законотворците. Изобщо, за скучните хора.
- Направете подарък на читателите на в. „Компас“ – някое стихотворение например.
КАК СЕ ПИШЕ ДОБРА ПОЕЗИЯ
писането на добра поезия
е изхвърляне на огромна
сексуална енергия
от мисълта и тялото.
то е като целуването
с език и зъби
до загуба на въздух до кръв
като пеене от мъка
като плачене от върховно щастие.
и е като бясно куче което те захапва
по всяко време на денонощието
когато си сама и опиянена
сама и разгневена
сама и разнебитена
когато нямаш нищо друго.
пристрастяване и замайване е то
нелечимо болестно състояние
транс в който се движиш по ръба
мъчително щастлива.
то е соната за цигулка и чембало от Бах
под арката на лятното небе
когато два облака се сблъскват
и музиката свети и трещи
а в далечината –
седем погребални камбани.
и не е писане на стихотворения
а живот –
нещо повече от думи рими и метафори
повече от сън любов секс и задоволяване.
нежен любовник е
който никога не те изоставя
бавно полудяване от самота
от глад и жажда
стопроцентова обич към себе си
готовност да те отхвърлят
да те запратят в Ада
с непризнаване и забрава.
писането на добра поезия
е почти невъзможно
след Цветаева Рилке Кавафис Елиът
Йейтс Рембо и Буковски
но не е излишно да опиташ
да се метнеш върху листа
с цялата си страст диво и яко.
и докато хората в полунощ
вият стенат плачат
между чаршафите
ти се разтапяш
без мъж
без надежда –
добра поезия се пише така...
ако не можеш
да го направиш
няма да е голяма загуба.
*Илеана Стоянова е пряка потомка на възрожденския поет Добри Чинтулов. Софиянка. Работила е като научен сътрудник по икономика, като PR в търговски фирма, а през последните 20 години като икономически журналист в различни столични вестници. Председател на дружество в Съюза на българските журналисти. Член на Съюза на българските писатели. Множество публикации в литературни списания, алманаси, поетични антологии и вестници. Носител е на литературни награди за поезия. Стиховете й са превеждани на френски, сръбски и македонски в различни европейски литературни издания. Стиховете на Илеана Стоянова са превеждани и публикувани в литературни издания също така на турски език и арабски език....". Автор на 9 поетични книги: „Милост е живота" (1990), „Руини и небеса" (1992), „Полонези" (1994), „На върха на зенита" (2008) ,„Любовна песен" (2009 г) , „Десет хиляди мига” (2011),„Острови от кобалт” (2013 г.) , „Дъждовден” (2015) и „Лятото на астрите” – (декември 2016) .
В деветата си поетична книга Илеана Стоянова е събрала себе си – всичката си любов – вечна и многолика, музиката, страховете си в един своеобразен букет от астри – онези разноцветни малки слънчица, които цъфтят в края на лятото и в златната есен, напомняйки, че след това идва студената и неприветлива зима. Книгата „Лятото на астрите“ е дълго премисляна и обогатена с натрупания през годините житейски опит на Илеана.
Заглавието е една метафора на живота – с цялата му пъстрота, многопластовост, стъпала и капризи, която съвсем честно и искрено ни представя Илеана, защото авторката не може да бъде друга и защото поезията, истинската поезия не търпи фалш. „Обичам реализма в поезията – пределно изчистени чувства и мисли, без украшения. Ако нямам какво да кажа или да изплача – не го правя“, казва Илеана. И ние й вярваме.
Роза МАКСИМОВА
- Илеана, вие сте икономист по образование, работите като икономически журналист, автор и сценарист на документална проза и документален филм и автор на девет поетични книги. Как се съчетава икономиката с поезията? Как се допълват тези две доста различни занимания?
- Образованието е много далеч от изкуството. Познавам доста хора, завършили специалността „Българска филология“, които не само не са станали поети, но и не познават световните тенденции в това най-трудно изкуство. Вашият въпрос е често задаван погрешно. Вижте, нито Уилям Шекспир, нито Емили Дикинсън, нито Артюр Рембо , нито Марина Цветаева, нито Чарлз Буковски, нито Пею Яворов, нито Димчо Дебелянов, и още цяла група огромни поети нямат академично литературно образование. Това до известна степен дори вреди, защото прави пишещият изсушен и прекомерно „културен“, почти стерилен. Но въпреки това сериозните поети и писатели „се учат да пишат“, когато Бог ги е дарил с талант. Учението е едно дълго самотно занимание, което може да продължи с години, докато поетът намери „своя уникален глас“. Първият ми „учител по поезия“ литературният критик професор Стоян Каролев смяташе, че имам повече талант, защото, казваше, че това, което другите постигат за десетина години в поезията, аз го постигнам само за 3 години... Разбира се, той сгреши тогава, защото аз продължих много по-късно да се развивам с по-нов и по-силен глас. И може би едва в петата книга и след нея направих поезия, която ми харесва.
Що се отнася до журналистиката, тя наистина ми попречи за известен период от близо 12 години, време, в което изоставих поезията. Трябваше да ставам добър икономически журналист, за да издържам живота си – моя и на сина ми.... И така, четвъртата ми стихосбирка „На върха на зенита“ отлежа „в чекмеджето“ до 2008 г., при все, че и в нея, както в предишните три послеслова с много похвален анализ бе написал изкуствоведът Владимир Свинтила. Когато книгата излезе, той вече беше покойник.
Но, да, вие сте права: трудно се съчетават една точна, информативна и аналитична професия като журналистиката и.... поезията, която е абстрактна, емоционална и много трудна. С цената на безсъние. Но няма как да стане иначе – няма професия поет. Поезия не се купува, а и кой толкова обича да чете поезия? Успокоението за пишещия е, че истинска поезия не се пише всеки ден, както това е необходимо при прозата, където са необходими по 1000 думи дневно, написани, за да не загубиш техника.
Журналистиката за мен в повечето случаи е била средство за препитание, както документалния филм и документалната проза. Нещо, което не мога да кажа за поезията. В цял свят никой не се храни от поезия.
- Какво е за вас писането на поезия - един вид компенсация след напрегнат работен ден, или по-скоро себеизразяване, допълване на творческата ви същност, зов на душата? Кое ви привлича повече – журналистическата работа или писането на книги, на стихове?
- Писането на истинска поезия е съдба. Понякога е забавление, бягство от действителността. Понякога е натрапчиво състояние, от което нямаш друг изход освен да седнеш да пишеш, защото инак ще превъртиш от мислите и емоциите, които те връхлитат. Каква ти компенсация? Работата във вестникарството, да си го кажем честно, в последните десетина години е доста досадно занимание, нещо рутинно, що се отнася до финансите, икономиката... скучно и неудовлетворяващо. За заплата и за хонорар. За да се храниш. За да си в час с новия, твърде скучен и прагматичен живот. Харесвах професията в началото на демокрацията, беше по-интересно, когато работех във вестник „КЕШ“ и вестник „БАНКЕРЪ“ и пишех икономически разследвания. Но това време отмина за всяка журналистика. Сега тя е повече PR, по-малко обективност, уви.... Творческата ми същност, както вие силно се изразявате, защото, да, наистина не мога да си представя работа без въображение и работен ден с часово престояване в канцелария...“Същността“ иска, търси, експериментира, бори се със страховете си, изкарва демоните си, плаче, страда, мечтае и главното: търси отговори на това защо, например светът върви към провал; защо човекът губи човешкото; защо става силиконов, безчувствен към страданието; защо човекът се движи само по повърхността, робот, който не спира за миг да се замисли; защо човекът не чете книги, а се вълнува само от телевизионни шоута; защо светът се крепи на омраза, а не на любов; защо нашият Бог, сякаш ни е забравил и ни наказва.... все въпроси.
- Кои са вашите лични основания да пишете стихове?
- Не става дума за основания. Става дума за страст, пристрастяване!
Тук е моментът да кажа, че имам наследственно „генно обременяване“. Родословието ми е много специално. Баща ми Гавраил Стоянов издаде три тома, финансирани от Министерство на културата за нашия род: „Петър Миндов Чинтула и неговото потомство- I“; „Към история на Чинтуловия род и сродяването му с други български родове“ – II и III-ти том. Баща ми (по майчина линия) е правнук на брата на Добри – Иван Чинтулов, с когото са живели заедно до смъртта на поета в къщата-близнак в Сливен. Родството ни със Сава Доброплодни пак е от баща ми, като по бащина линия той е правнук на сестрата на Сава Доброплодни.
Така че от една страна съм потомък на първия български революционен поет, а от друга – на първия български драматург и това е доказано научно с множество родословни дървета…. И аз се оказвам единствена поетеса, продължител на Добри Чинтулов от нашия род, въпреки че родството ми е по съребрена линия.
А за основанията да пишеш, те са нещо като спортна злоба. Състезаваш се не с други хора, а сам със себе си. Познавайки, обаче световните тенденции в поезията. Как иначе? Как може да не станеш за смях с посредствени неща, ако не се мериш със световни образци? И защо да издаваш книги, които после умират от скука в книжарниците?
„Мисия невъзможна“ е писането на стихове, а поетът е нещо като мисионер – има-няма читатели, той продължава да търси. И това е добре. Най-добре за него самия. Не се чувства самотен.
- Кое стихотворение най-добре характеризира вашата същност?
- Мисля, че човек не може да се обозначи с единствено стихотворение. Става дума за чувства – преживяване и осмисляне – и то в цялото творчество. И за лирична героиня, която си избрал да бъдеш. Пък и не е толкова важно дали си ти. Трябва да има Съдба, за да направиш добра поезия. Съдбата на човек, живял в XXI-ви век, преживял историческите промени, преживял собствените си житейски върхове и падове. Съдбата в повечето случаи не е благосклонна към истинските поети. Те не са стандартни хора със стандартен, равен живот. Зависи какви цели си поставят. Според мен, поетите са най-верни историографи за времето, което живеят, защото са най-искрени.
- В стихосбирката ви „Лятото на астрите има много любов, много музика, много нежност, много душа. Какво е любовта за вас? Къде е?
– Изглежда човек осъзнава чувствата на любов по-късно след младостта си. Никога не знае какво ще се случи по житейските пътеки. Разбира живота едва когато е твърде късно, но дори тогава ако поживее още, вероятно пак ще промени възгледите си – много е трудно да се морализира за любовта. Много трудно е да различиш любовта от поривите на плътта; любовта от навика, благодарността или себичния интерес. Можеш да обичаш повече от един човек в даден момент. Много са разновидностите на любовта, много са формите на любов и можеш да обичаш хората и природата по различен начин. Невъзможно е вече да различиш кое е по-добре – животът на необвързаният или бракът; бохемския живот или конвенционалния. Невъзможно е да знаеш дали сигурността в любовта е по-добра от приключението. Нереализираната любов, онази с която сме се разминали ли е по-добра или онази, която силно ни наранява и дълго носим белезите й? Ясно е, че за всичко ще плащаш. Ще страдаш. Ще си нараняван. Ще губиш. От друга страна, имаме само един живот на земята и затова трябва да преминем през него и през чувствата с какъвто и багаж да си тръгнем след това. Защото понякога се случва да загубиш човек, когото си обичал… внезапно ….и нощта ще се прислони „завинаги под устните му”. А може да се случи да търсиш любовта цял живот и да се окаже, че тя е като „вярата в призраци”…И никога не си твърде стар. Ничий живот не е по-добър от който и да е друг. Чувството любов е вечно, но лицата му са различни.
Мисля, че „Лятото на астрите” се опитва да има едно такова внушение – многопластово. Все пак „поезията е най-категоричното доказателство за съществуването на човека!”, както твърди Габриел Гарсия Маркес.
- Какво е посланието на книгата?
– Ако попитате: Защо „Лятото на астрите”? - Отговорът е: Метафора с цветята „астри” – Те цъфтят последни преди снега и зимата. „Лятото на астрите” е книга не само за любов, но и за смърт, а също и за смъртта на любовта – доколкото почти няма любовна история с щастлив завършек през 21 век.
В тази книга с „избрана любовна лирика” от всичките 8 мои досегашни стихосбирки има осмисляне на това чувство.
Отправната точка към книгата е едно изречение на Ясунари Кавабата: „Възрастните имат Смъртта, а младите – Любовта. Но смъртта идва само веднъж, а любовта – много пъти.”
Подбрах и в някои случаи пренаписах старите си чувства от последните двадесет години до днес, като сега улових и белезите на смъртта и погледнах реалистично на живота. Книгата беше в главата ми, бях я написала, но с младежки чувства, вдъхновение и еуфория. Стихове, публикувани през годините. Бях размишлявала върху нея с години – но сега я пренаписах не само редакционно, но и в идеен план, обогатена с натрупания опит. Защото за мен поезията е преди всичко – силни чувства, охладени от дълбока мисъл и поднесени в оригинални, по възможност „нови” образи. Най-важен е стилът – иначе идеите и темите са вечни още от Библията до днес... И да се разберем, поетичната книга не е „личен дневник“, в който Аз-ът разказва биографията си – става дума, преди всичко за чувства, трансформирани в изкуство, по възможност с модерно съвременно звучене, което да доближи читателя и да го направи съпричастен.
- Коя е вашата лична вселена, Илеана, и кого не бихте допуснали в нея?
- Моят Бог е изкуството – класическа музика, джаз, поезия, изобразително изкуство, литература. Личният ми живот е неприкосновен. Няма как, обаче, да не допускаш хората по-близо, след като пишеш стихове, няма как да не си искрен, защото тогава звучиш фалшиво, измислен си. Нали, макар и самотно занимание, искаш да те преживеят ако не повече, поне стотина души. Аз обичам реализма в поезията – пределно изчистени чувства и мисли, без украшения. Ако нямам какво да кажа или да изплача – не го правя.
- Когато душата ви е счупена, кое ви държи изправена?
- Душата ми е някакво странно явление – хем младо девойче, хем престаряла жена. Ами нещо такова е. Гаменка с помъдрели чувства. Мята се от под корените до върха на върховете....но, сериозно, вярата не ме изоставя в критични моменти. Казвам си: Каквото стане!
- Какво не ви дава мира, Илеана?
- Смъртта. Или мисълта за нея. Мисълта за загубата на живот. Съжалявам, аз съм меланхоличен тип. Не мога да щракам с пръсти. И не вярвам в безкрайния живот. И не ми е безразлично и не мога да раздавам захарен памук. Ако има безсмъртие – то може би е на това, което си направил в живота, делата ти. Докато те помнят хората – ще живееш по-дълго или по-кратко.... Но, какво ти пука, след като няма да те има. Обичам Този Живот, а не Онзи. Обичам Този Миг.
- Имате ли си златно правило в живота?
– Правилата са смърт за всеки пишещ. Те са за юристите. За законотворците. Изобщо, за скучните хора.
- Направете подарък на читателите на в. „Компас“ – някое стихотворение например.
КАК СЕ ПИШЕ ДОБРА ПОЕЗИЯ
писането на добра поезия
е изхвърляне на огромна
сексуална енергия
от мисълта и тялото.
то е като целуването
с език и зъби
до загуба на въздух до кръв
като пеене от мъка
като плачене от върховно щастие.
и е като бясно куче което те захапва
по всяко време на денонощието
когато си сама и опиянена
сама и разгневена
сама и разнебитена
когато нямаш нищо друго.
пристрастяване и замайване е то
нелечимо болестно състояние
транс в който се движиш по ръба
мъчително щастлива.
то е соната за цигулка и чембало от Бах
под арката на лятното небе
когато два облака се сблъскват
и музиката свети и трещи
а в далечината –
седем погребални камбани.
и не е писане на стихотворения
а живот –
нещо повече от думи рими и метафори
повече от сън любов секс и задоволяване.
нежен любовник е
който никога не те изоставя
бавно полудяване от самота
от глад и жажда
стопроцентова обич към себе си
готовност да те отхвърлят
да те запратят в Ада
с непризнаване и забрава.
писането на добра поезия
е почти невъзможно
след Цветаева Рилке Кавафис Елиът
Йейтс Рембо и Буковски
но не е излишно да опиташ
да се метнеш върху листа
с цялата си страст диво и яко.
и докато хората в полунощ
вият стенат плачат
между чаршафите
ти се разтапяш
без мъж
без надежда –
добра поезия се пише така...
ако не можеш
да го направиш
няма да е голяма загуба.
*Илеана Стоянова е пряка потомка на възрожденския поет Добри Чинтулов. Софиянка. Работила е като научен сътрудник по икономика, като PR в търговски фирма, а през последните 20 години като икономически журналист в различни столични вестници. Председател на дружество в Съюза на българските журналисти. Член на Съюза на българските писатели. Множество публикации в литературни списания, алманаси, поетични антологии и вестници. Носител е на литературни награди за поезия. Стиховете й са превеждани на френски, сръбски и македонски в различни европейски литературни издания. Стиховете на Илеана Стоянова са превеждани и публикувани в литературни издания също така на турски език и арабски език....". Автор на 9 поетични книги: „Милост е живота" (1990), „Руини и небеса" (1992), „Полонези" (1994), „На върха на зенита" (2008) ,„Любовна песен" (2009 г) , „Десет хиляди мига” (2011),„Острови от кобалт” (2013 г.) , „Дъждовден” (2015) и „Лятото на астрите” – (декември 2016) .
