Мира Тошева: Приемам всеки камък, в който съм се препънала, за трамплин
- 02 Мар 2018
- kompasbg
За Мира, за камъните и трамплините
Когато мислиш вселенски, когато имаш очи за нещата около себе си и когато искаш да разбереш какво има отвъд тези неща, се впускаш в пътуване – чисто физически изминавайки разстояния с разпръснати по тях камъни, с дупки и капани, но всеки от тях го приемаш за трамплин, който те изхвърля по-близо до мечтаната цел; или пък се отдаваш на думите, преживяваш, огъваш се от насрещния вятър, плачеш, превързваш драскотините по душата си и продължаваш напред – уталожен, пречистен, помъдрял. Просто трябва да намериш сили да тръгнеш.
Нашата петъчна гостенка – Мира, умее да пътува, събирайки истини, и да ни ги поднася смело, „като повод за размисъл, емоция, страст“, защото вече са станали „нещо важно“ и защото „през цялото това време се изграждаме - отново и отново“.
Роза МАКСИМОВА
- Разкажи ни себе си, Мира! За пътя от Пловдив до Берлин – за камъните по този път, за трамплините.
- Географски - много кратък път, житейски - обиколка на света. На моя свят. В човешкия живот неминуемо настъпва момент, в който усещаш, че трябва да има и нещо "повече от това". И когато се случи така, че Вселената все пак реши да задоволи вътрешния ти глад, нямаш друг избор освен да се впуснеш в приключението. Приемам всеки камък, в който съм се препънала, за трамплин. Такова е моето светоусещане.
- Ти ли откри писането, или то те откри?
- Думите сами намират своя път и остават там, където са нужни. Затова не мога да кажа кой кого е открил. Докато сме си нужни, ще се търсим и ще се намираме.
- Имаш блог, в който под формата на дневник споделяш мисли, чувства, състояния, но с голяма доза мъдрост, поезия, елегантност и финес. Кое те накара да създадеш този блог – нужна е голяма смелост да разголваш душата си публично.
- Имах желание да структурирам под някаква форма и събера на едно място нещата, които пиша. Така се роди идеята за блога. Нямам проблем да покажа душата си пред хората. Писането е истинност, събитийност и не страда от предразсъдъци.
- Твоите миниатюри, фрагменти, импресии /или както ти ги наричаш/ лично преживени истории ли са, или са твои наблюдения на житейските ситуации край теб?
- Всяко нещо, което съм написала, е събитие, преминало през мен под една или друга форма. Белязало ме е по някакъв начин, затова се превърнало в нещо важно.
- Какви истини събираш, Мира? Понякога истината е относителна…
- Истината винаги ще остане относителна. Чуждата истина е също толкова истина, колкото и моята. Има една китайска мъдрост "Съществуват три вида истини: моята истина, твоята истина и ...истината." В действителност истината не може да бъде събрана - не е пясък да я сипеш в нечия шепа, не е вода - да я събереш в чаша. Може само да я чуеш, да я преживееш и да я предложиш на лист хартия като повод за размисъл, емоция, страст.
- Имаш ли намерение да ги издадеш в книга?
- Да, надявам с в най-скоро време книгата да е факт. - Кога, в какво настроение, в какво състояние на духа те посещава музата? - Бих го нарекла вдъхновение. То е по-скоро необяснимо състояние, в което писането просто се случва. Като под диктовка. И после си отива - със същата непринуденост, с която се е появило.
- Кога не пишеш, Мира?
- Когато нямам какво да кажа.
- За какво си струва да се пише?
- За всичко. Писането е начин на себеизразяване. Думите, свързани във фрази или изречения, формират непреходността на една човешка емоция. Запечатват я, капсулират я.
- Коя е твоята лична вселена и кого не би допуснала в нея?
- Oтнасям се с доверие към хората до доказване на противното. Непочтените хора не се застояват в моите лични пространства и рано или късно пътищата ни се разделят. Човек трябва да има морални устои, с които да не прави компромис. Те са корените на нашето личностно израстване. Без тях то е непостижимо.
- Когато душата ти е счупена, какво те държи изправена?
- Човекът не е създаден, за да стои винаги изправен. Ние се огъваме, превиваме, променяме. И през цялото това време се изграждаме - отново и отново. И така трябва да бъде. Защото нищо в живота не е статично. Включително и хората.
- За какво мечтаеш, Мира?
- Мечтая за много неща. Но в момента съм се фокусирала върху осъществяването на една конкретна - издаването на книгата.
- Направи подарък на читателите на в. „Компас“ – твои импресии например.
- С удоволствие
*****
Не вярвам в съвпаденията, а още по-малко в случайностите. Вярвам в нестихващия копнеж, в (под)съзнателните молитви към Вселената, в малките крачки по калдъръмите на собствените ни животи. Вярвам в протритите стъпала от ходене по мъките, в чистите очи на Съдбата. Вярвам, че обичта е най-велика в своята слабост. Вярвам, че щастието и нещастието съществуват закономерно заедно и така трябва да бъде. За да бъдем ние... Не вярвам, че доброто винаги побеждава, но вярвам, че Кармата намира своя начин да уравновеси везните. Вярвам, че искаме повече, отколкото ни е нужно и получаваме повече, отколкото заслужаваме. Вярвам, че сме слепци за щастието. Вярвам, че несбъднатите желания имат своя смисъл. Вярвам, че най- ценните неща в тоя живот са малки, искрящи звезди!
*****
Най-хора от хората са тези, които разбират метафорите. Разчитат онзи смисъл, който думите, събрани в изречения, не могат да пресъздадат. Най-хора са от хората онези, дето не съдят - знаеш ме, знам те, знаем се. Най сме хора като сме на ръба, разсъблечени от превъплъщения, излияния и двусмислици. Най-хора от хората говорят малко, мислят много, не чакат дълго и грешат понякога. Най сме хора от хората, ама по сме една шепа пръст.
*****
И изведнъж се обръщаш... и времето е минало..., заличило те e! Колко пъти човек се заличава и се пренаписва?
*****
На монолог ми прилича третото действие на първата част от ненаписания роман. Без реална заплаха, но заплашително реално застава в центъра на събитията безмълвието. Безмълвно уморено, апатично интровертно, героите стоят нащрек. А проговорят ли – от думите им се раждат оръжия, от неказаното - бездънни ями, личностни пропадания, духовни падения! Да изучаваш реакциите под знака на удивителната в тях не е лесна работа, и е къртовски труд – от сутрин до вечер... докато се научиш да четеш с разбиране!
*
Когато мислиш вселенски, когато имаш очи за нещата около себе си и когато искаш да разбереш какво има отвъд тези неща, се впускаш в пътуване – чисто физически изминавайки разстояния с разпръснати по тях камъни, с дупки и капани, но всеки от тях го приемаш за трамплин, който те изхвърля по-близо до мечтаната цел; или пък се отдаваш на думите, преживяваш, огъваш се от насрещния вятър, плачеш, превързваш драскотините по душата си и продължаваш напред – уталожен, пречистен, помъдрял. Просто трябва да намериш сили да тръгнеш.
Нашата петъчна гостенка – Мира, умее да пътува, събирайки истини, и да ни ги поднася смело, „като повод за размисъл, емоция, страст“, защото вече са станали „нещо важно“ и защото „през цялото това време се изграждаме - отново и отново“.
Роза МАКСИМОВА
- Разкажи ни себе си, Мира! За пътя от Пловдив до Берлин – за камъните по този път, за трамплините.
- Географски - много кратък път, житейски - обиколка на света. На моя свят. В човешкия живот неминуемо настъпва момент, в който усещаш, че трябва да има и нещо "повече от това". И когато се случи така, че Вселената все пак реши да задоволи вътрешния ти глад, нямаш друг избор освен да се впуснеш в приключението. Приемам всеки камък, в който съм се препънала, за трамплин. Такова е моето светоусещане.
- Ти ли откри писането, или то те откри?
- Думите сами намират своя път и остават там, където са нужни. Затова не мога да кажа кой кого е открил. Докато сме си нужни, ще се търсим и ще се намираме.
- Имаш блог, в който под формата на дневник споделяш мисли, чувства, състояния, но с голяма доза мъдрост, поезия, елегантност и финес. Кое те накара да създадеш този блог – нужна е голяма смелост да разголваш душата си публично.
- Имах желание да структурирам под някаква форма и събера на едно място нещата, които пиша. Така се роди идеята за блога. Нямам проблем да покажа душата си пред хората. Писането е истинност, събитийност и не страда от предразсъдъци.
- Твоите миниатюри, фрагменти, импресии /или както ти ги наричаш/ лично преживени истории ли са, или са твои наблюдения на житейските ситуации край теб?
- Всяко нещо, което съм написала, е събитие, преминало през мен под една или друга форма. Белязало ме е по някакъв начин, затова се превърнало в нещо важно.
- Какви истини събираш, Мира? Понякога истината е относителна…
- Истината винаги ще остане относителна. Чуждата истина е също толкова истина, колкото и моята. Има една китайска мъдрост "Съществуват три вида истини: моята истина, твоята истина и ...истината." В действителност истината не може да бъде събрана - не е пясък да я сипеш в нечия шепа, не е вода - да я събереш в чаша. Може само да я чуеш, да я преживееш и да я предложиш на лист хартия като повод за размисъл, емоция, страст.
- Имаш ли намерение да ги издадеш в книга?
- Да, надявам с в най-скоро време книгата да е факт. - Кога, в какво настроение, в какво състояние на духа те посещава музата? - Бих го нарекла вдъхновение. То е по-скоро необяснимо състояние, в което писането просто се случва. Като под диктовка. И после си отива - със същата непринуденост, с която се е появило.
- Кога не пишеш, Мира?
- Когато нямам какво да кажа.
- За какво си струва да се пише?
- За всичко. Писането е начин на себеизразяване. Думите, свързани във фрази или изречения, формират непреходността на една човешка емоция. Запечатват я, капсулират я.
- Коя е твоята лична вселена и кого не би допуснала в нея?
- Oтнасям се с доверие към хората до доказване на противното. Непочтените хора не се застояват в моите лични пространства и рано или късно пътищата ни се разделят. Човек трябва да има морални устои, с които да не прави компромис. Те са корените на нашето личностно израстване. Без тях то е непостижимо.
- Когато душата ти е счупена, какво те държи изправена?
- Човекът не е създаден, за да стои винаги изправен. Ние се огъваме, превиваме, променяме. И през цялото това време се изграждаме - отново и отново. И така трябва да бъде. Защото нищо в живота не е статично. Включително и хората.
- За какво мечтаеш, Мира?
- Мечтая за много неща. Но в момента съм се фокусирала върху осъществяването на една конкретна - издаването на книгата.
- Направи подарък на читателите на в. „Компас“ – твои импресии например.
- С удоволствие
*****
Не вярвам в съвпаденията, а още по-малко в случайностите. Вярвам в нестихващия копнеж, в (под)съзнателните молитви към Вселената, в малките крачки по калдъръмите на собствените ни животи. Вярвам в протритите стъпала от ходене по мъките, в чистите очи на Съдбата. Вярвам, че обичта е най-велика в своята слабост. Вярвам, че щастието и нещастието съществуват закономерно заедно и така трябва да бъде. За да бъдем ние... Не вярвам, че доброто винаги побеждава, но вярвам, че Кармата намира своя начин да уравновеси везните. Вярвам, че искаме повече, отколкото ни е нужно и получаваме повече, отколкото заслужаваме. Вярвам, че сме слепци за щастието. Вярвам, че несбъднатите желания имат своя смисъл. Вярвам, че най- ценните неща в тоя живот са малки, искрящи звезди!
*****
Най-хора от хората са тези, които разбират метафорите. Разчитат онзи смисъл, който думите, събрани в изречения, не могат да пресъздадат. Най-хора са от хората онези, дето не съдят - знаеш ме, знам те, знаем се. Най сме хора като сме на ръба, разсъблечени от превъплъщения, излияния и двусмислици. Най-хора от хората говорят малко, мислят много, не чакат дълго и грешат понякога. Най сме хора от хората, ама по сме една шепа пръст.
*****
И изведнъж се обръщаш... и времето е минало..., заличило те e! Колко пъти човек се заличава и се пренаписва?
*****
На монолог ми прилича третото действие на първата част от ненаписания роман. Без реална заплаха, но заплашително реално застава в центъра на събитията безмълвието. Безмълвно уморено, апатично интровертно, героите стоят нащрек. А проговорят ли – от думите им се раждат оръжия, от неказаното - бездънни ями, личностни пропадания, духовни падения! Да изучаваш реакциите под знака на удивителната в тях не е лесна работа, и е къртовски труд – от сутрин до вечер... докато се научиш да четеш с разбиране!
*
