Милка Стоянова: „Крайбрежна поема” е романтичен синтез на времето, преминало в очакване
- 09 Мар 2018
- kompasbg
Поетът и морето…
Морето в душата на поета живее с неизброимите си капчици-думи, дошли с дъжда или с горчивите сълзи на очакването, на надеждата…
Морето в душата на поета е твърде мъдро. То е живо, трепти и диша. Диша с вълните си, достигащи брега и бягащи навътре, галейки филигранно песъчинките.
Всичко се мени. Светът се променя. Морето в душата ни се променя – бавно и тихо, усмихвайки се на слънцето, на звездите, на бурите и попътните ветрове, усмихвайки се на капитаните, на ветроходците, на самотните плувци, на очакващите момичета на брега… Усмихва се, защото то цялото е любов. Морето в душата на поета пише стихове и поеми.
Днес разговаряме с Милка Стоянова за нейното море и за нейната „Крайбрежна поема“ – книга за копнежа, за дългото очакване на един кораб, на един капитан, на една любов.
Роза МАКСИМОВА
- „Кораб в далечината“, „Приближаване на пейзажа“, „Отдалечаване на пейзажа“ са част от заглавията на твоите книги. В тях осезателно присъства морето. Те създават усещане за разстояние, за далечен хоризонт, за поглед отвъд хоризонта. А с какво е свързана последната ти книга и какво те провокира да я напишеш, Мила?
- Последната ми стихосбирка, „Крайбрежна поема” е книга, към която изпитвам особена любов. Тя разказва за съдбата на моряшката жена, чието състояние на очакване, освен че разлиства чувствата й и придава очарование на живота й, я обрича на самота. Но не само „Крайбрежна поема” – с изключение на стихосбирката „Защото Ти го одобряваш”, посветена на внука ми Михаил (съвсем не детска) – всички мои книги, след „Приближаване на пейзажа” (2008 година), са провокирани от очакването.
- Очакването като физическо състояние или като състояние на духа?
- Говоря, разбира се, за дългото очакване. За месеци взиране в морето. И зная, че докато чакаш, полудяваш. Дерайлираш. Идва момент, когато ти разбираш, че си не просто разстроен, а усещаш, че всички твои клетки ще се взривят от копнежа по пристигането на един кораб. В такъв момент е нужно да възстановиш равновесието в себе си.
- Какво те спасява в такъв момент?
- Обръщам се към спомените и започвам да търся – викам лица, съпоставям случки... Просто разсъждавам. Откривам причини за събития и се учудвам на очевидни истини, за които ми е трябвало цялото време на очакването, за да ги проумея. Отдалечена във времето, всяка истина попада в пространство с ясна видимост. И пиша. Освен тази изострена чувствителност, която ме държи непрекъснато в напрежение, явно притежавам търпение и търсачески дух. За мен е важно да стигна до същността на нещата, които привличат погледа ми и целият ми труд на писане е в тази посока. Затова моите книги, макар че издават любовта, имат социално-философски характер. Те звучат истински и винаги ще звучат така, защото в нито една от тях няма поза или лицемерие, няма ред, който да не е изстрадан, да не е изживян от самата мен.
- Как се роди „Крайбрежна поема”? Какво възпява тя?
- „Крайбрежна поема” отеква сред другите ми книги като последен акорд. Целият разказ е романтичен синтез на времето, преминало в очакване. Тя е книга за любовта. Любовта на един мъж и една жена, които следват своята естествена природа. Тази романтична душевност на двамата ги събира и обвързва и в същото време прави невъзможно тяхното дълго съвместно съществуване. Защото съдбата на кораба е да пътува.
- Твоят стил на писане е разпознаваем, а книгите ти се отличават не само по стила, но и по конструкцията си. Всички те са съставени от няколко части, а стихотворенията в тях са без заглавия, обединени около една идея. Защо избра този начин на писане?
- Тематично свързани с морето, всичките ми книги от 2008 година насам са концептуални. Моята цел е била чрез взаимосвързаните стихове да създадам по-плътен образ на основната идея. По тази причина отделните стихотворения, макар че могат да бъдат възприемани самостоятелно, когато са вътре в книгата говорят много повече, отколкото извадени от нея. В „Крайбрежна поема” нишката на разказа върви от началото до края и наистина се получи поема. Но и тук, както отбеляза Митко Новков, спирайки се на книгата ми в доклада за годишната литературна продукция в Бургас, всяко стихотворение, което е част от поемата, може да съществува и извън нея само за себе си.
- Морето е почти във всичките ти книги досега. То е свързващата нишка между тях, то е вдъхновението, храмът на душата ти. А с какво ще ни изненадаш занапред?
- Да, морето, корабът, очакването – това е моят свят в поезията сега, поезията, която надгражда реалния ми живот. А само Бог знае какво ще бъде по-нататък.
* Милка Стоянова, която в края на 2017 година стана за втори път носител на плакет „Христо Фотев” за поезия при връчването на Годишните литературни награди на Община Бургас, е родена и живее в Бургас. Автор е на повестта „Лозница”, пътеписа „Молдова – с обич за теб” и на 13 книги с поезия, сред които „Кораб в далечината”, „Пасаж от зима”, „Защото Ти го одобряваш” и др.
Милка Стоянова
ИЗ „КРАЙБРЕЖНА ПОЕМА”
I.
… Сутрин
чайките обличат
сребристите си блузи от простора
и отлитат.
Чайки – скитащи птици.
По-изненадващи –
мислите на човека мълчалив –
разголени.
Синият поглед на морето
как устоява срещу слънцето?
…
Светлината приижда
от линията на хоризонта –
птиците възторжено я запяват.
Трите езера се смаляват
пред ръста на морето,
островът се надига от далечината,
плажът се изпълва със забравени мигове.
Сутрин –
бургаски пейзаж.
Вървим по брега с моите приятели, поетите –
всеки със своя вътрешна светлина.
...
Навлиза във морето мост.
Градът се е разбързал.
Меря крачките си с него.
По тялото ми се катерят бъднини.
В мен слънца завихрят
нови планети. Взирам се…
Безкраят е толкова голям,
колкото мога да си представя.
…
Безкраят,
сведен до един връх.
Последният хребет надхвърля
представата за изпитание.
Небе – като нощно море.
Вълни се сипят от висините.
Вятър фучи,
блъска
по скали и ледници,
прескача каменни стени,
издига се над снежни склонове…
Но ни тегли – върхът
е в ума.
...
С упорито вървене стигаме,
тръгнали отдавна
по избраните пътеки.
Една жена на брега,
един мъж на кораба –
махат за сбогом.
И как те,
в моето сърце,
със голите си рани заживяха –
от началото
до края
да ги изстрадам.
…
Страданието е река,
мъкнеща бавно
порезни наноси
отдалеч.
Тази нощ,
в моето тяло нахлула,
стърже и мие усърдно
всички стаи маскирани.
Трескаво търся кътче –
скрито да помълча.
Кучетата, поставени да пазят,
не ми помагат.
Новият ден
нови пейзажи показва,
със старите ги сглобява –
до цялостно представяне.
II.
…
Тя върви,
вглъбена в себе си. Бавно
пристъпва по чезнещия път.
На крачка от града,
спира сред полето.
Змията я дебне,
но я прегръща вятърът –
издига я над гребена на житните вълни
и вижда тя сега
чак до еделвайса в планината.
…
Той чува
как морето го зове.
Съзира в сънищата си видения –
древни богове,
атоли,
градове митични,
които се надигат от вълните.
Иска ясния им образ –
тръгва.
Морето в душата на поета живее с неизброимите си капчици-думи, дошли с дъжда или с горчивите сълзи на очакването, на надеждата…
Морето в душата на поета е твърде мъдро. То е живо, трепти и диша. Диша с вълните си, достигащи брега и бягащи навътре, галейки филигранно песъчинките.
Всичко се мени. Светът се променя. Морето в душата ни се променя – бавно и тихо, усмихвайки се на слънцето, на звездите, на бурите и попътните ветрове, усмихвайки се на капитаните, на ветроходците, на самотните плувци, на очакващите момичета на брега… Усмихва се, защото то цялото е любов. Морето в душата на поета пише стихове и поеми.
Днес разговаряме с Милка Стоянова за нейното море и за нейната „Крайбрежна поема“ – книга за копнежа, за дългото очакване на един кораб, на един капитан, на една любов.
Роза МАКСИМОВА
- „Кораб в далечината“, „Приближаване на пейзажа“, „Отдалечаване на пейзажа“ са част от заглавията на твоите книги. В тях осезателно присъства морето. Те създават усещане за разстояние, за далечен хоризонт, за поглед отвъд хоризонта. А с какво е свързана последната ти книга и какво те провокира да я напишеш, Мила?
- Последната ми стихосбирка, „Крайбрежна поема” е книга, към която изпитвам особена любов. Тя разказва за съдбата на моряшката жена, чието състояние на очакване, освен че разлиства чувствата й и придава очарование на живота й, я обрича на самота. Но не само „Крайбрежна поема” – с изключение на стихосбирката „Защото Ти го одобряваш”, посветена на внука ми Михаил (съвсем не детска) – всички мои книги, след „Приближаване на пейзажа” (2008 година), са провокирани от очакването.
- Очакването като физическо състояние или като състояние на духа?
- Говоря, разбира се, за дългото очакване. За месеци взиране в морето. И зная, че докато чакаш, полудяваш. Дерайлираш. Идва момент, когато ти разбираш, че си не просто разстроен, а усещаш, че всички твои клетки ще се взривят от копнежа по пристигането на един кораб. В такъв момент е нужно да възстановиш равновесието в себе си.
- Какво те спасява в такъв момент?
- Обръщам се към спомените и започвам да търся – викам лица, съпоставям случки... Просто разсъждавам. Откривам причини за събития и се учудвам на очевидни истини, за които ми е трябвало цялото време на очакването, за да ги проумея. Отдалечена във времето, всяка истина попада в пространство с ясна видимост. И пиша. Освен тази изострена чувствителност, която ме държи непрекъснато в напрежение, явно притежавам търпение и търсачески дух. За мен е важно да стигна до същността на нещата, които привличат погледа ми и целият ми труд на писане е в тази посока. Затова моите книги, макар че издават любовта, имат социално-философски характер. Те звучат истински и винаги ще звучат така, защото в нито една от тях няма поза или лицемерие, няма ред, който да не е изстрадан, да не е изживян от самата мен.
- Как се роди „Крайбрежна поема”? Какво възпява тя?
- „Крайбрежна поема” отеква сред другите ми книги като последен акорд. Целият разказ е романтичен синтез на времето, преминало в очакване. Тя е книга за любовта. Любовта на един мъж и една жена, които следват своята естествена природа. Тази романтична душевност на двамата ги събира и обвързва и в същото време прави невъзможно тяхното дълго съвместно съществуване. Защото съдбата на кораба е да пътува.
- Твоят стил на писане е разпознаваем, а книгите ти се отличават не само по стила, но и по конструкцията си. Всички те са съставени от няколко части, а стихотворенията в тях са без заглавия, обединени около една идея. Защо избра този начин на писане?
- Тематично свързани с морето, всичките ми книги от 2008 година насам са концептуални. Моята цел е била чрез взаимосвързаните стихове да създадам по-плътен образ на основната идея. По тази причина отделните стихотворения, макар че могат да бъдат възприемани самостоятелно, когато са вътре в книгата говорят много повече, отколкото извадени от нея. В „Крайбрежна поема” нишката на разказа върви от началото до края и наистина се получи поема. Но и тук, както отбеляза Митко Новков, спирайки се на книгата ми в доклада за годишната литературна продукция в Бургас, всяко стихотворение, което е част от поемата, може да съществува и извън нея само за себе си.
- Морето е почти във всичките ти книги досега. То е свързващата нишка между тях, то е вдъхновението, храмът на душата ти. А с какво ще ни изненадаш занапред?
- Да, морето, корабът, очакването – това е моят свят в поезията сега, поезията, която надгражда реалния ми живот. А само Бог знае какво ще бъде по-нататък.
* Милка Стоянова, която в края на 2017 година стана за втори път носител на плакет „Христо Фотев” за поезия при връчването на Годишните литературни награди на Община Бургас, е родена и живее в Бургас. Автор е на повестта „Лозница”, пътеписа „Молдова – с обич за теб” и на 13 книги с поезия, сред които „Кораб в далечината”, „Пасаж от зима”, „Защото Ти го одобряваш” и др.
Милка Стоянова
ИЗ „КРАЙБРЕЖНА ПОЕМА”
I.
… Сутрин
чайките обличат
сребристите си блузи от простора
и отлитат.
Чайки – скитащи птици.
По-изненадващи –
мислите на човека мълчалив –
разголени.
Синият поглед на морето
как устоява срещу слънцето?
…
Светлината приижда
от линията на хоризонта –
птиците възторжено я запяват.
Трите езера се смаляват
пред ръста на морето,
островът се надига от далечината,
плажът се изпълва със забравени мигове.
Сутрин –
бургаски пейзаж.
Вървим по брега с моите приятели, поетите –
всеки със своя вътрешна светлина.
...
Навлиза във морето мост.
Градът се е разбързал.
Меря крачките си с него.
По тялото ми се катерят бъднини.
В мен слънца завихрят
нови планети. Взирам се…
Безкраят е толкова голям,
колкото мога да си представя.
…
Безкраят,
сведен до един връх.
Последният хребет надхвърля
представата за изпитание.
Небе – като нощно море.
Вълни се сипят от висините.
Вятър фучи,
блъска
по скали и ледници,
прескача каменни стени,
издига се над снежни склонове…
Но ни тегли – върхът
е в ума.
...
С упорито вървене стигаме,
тръгнали отдавна
по избраните пътеки.
Една жена на брега,
един мъж на кораба –
махат за сбогом.
И как те,
в моето сърце,
със голите си рани заживяха –
от началото
до края
да ги изстрадам.
…
Страданието е река,
мъкнеща бавно
порезни наноси
отдалеч.
Тази нощ,
в моето тяло нахлула,
стърже и мие усърдно
всички стаи маскирани.
Трескаво търся кътче –
скрито да помълча.
Кучетата, поставени да пазят,
не ми помагат.
Новият ден
нови пейзажи показва,
със старите ги сглобява –
до цялостно представяне.
II.
…
Тя върви,
вглъбена в себе си. Бавно
пристъпва по чезнещия път.
На крачка от града,
спира сред полето.
Змията я дебне,
но я прегръща вятърът –
издига я над гребена на житните вълни
и вижда тя сега
чак до еделвайса в планината.
…
Той чува
как морето го зове.
Съзира в сънищата си видения –
древни богове,
атоли,
градове митични,
които се надигат от вълните.
Иска ясния им образ –
тръгва.
