За Емо Павлов и морето

За живота на 60 и втората младост /улегнала и помъдряла/, за морето, за уроците и воплите му, които трябва да умееш да чуеш, за детските спомени и сбъднатите мечти разговарям с Емануил Павлов. Навръх рождения си ден българският Джек Лондон си прави равносметка, озарен и вдъхновен, защото му предстои нова книга. Отново ще е за морето, за приключенията на моряците, за техния труден и самоотвержен живот – и всичко това написано сърцато, по мъжки, в морскосиньо.


Роза МАКСИМОВА

- Честит рожден ден, Емо! Как си?
- Чувствам се много добре. Трябва да ти кажа, че даже се чувствам млад. Радвам се, че всичко, за което съм мечтал, почти се е осъществило, и се радвам, че всичко това ми го дадоха Бургас и морето.
- Ако сега тръгваше в професионалния си път, какво би избрал? Защо?
- Честно да ти кажа, пак бих избрал същия път и той е пътят на моряка. По тоя начин имаш възможността да видиш много чужди държави, да опознаеш света, да видиш морето от различни гледни точки и защото понякога то е много красиво, много синьо, но понякога е много черно, много бурно и могат да се случат страшни неща. Миналата година през лятото работих на плажа като спасител. Още в началото на сезона се случи една мъртва вълна и точно в тоя ден ми се случи да спасявам живота на две деца. Успях да спася живота на едното, но за съжаление, на другото не успях. Това ми тежи и досега. Бях сам и това, което можах, го направих. Мисълта ми е, че с морето шега не бива. Просто това е. И оттогава ми тръгна прякорът Героя. Не знам защо мидите решиха, че съм герой. Въпреки всички трудности, пак бих избрал морето. Аз съм четвърто поколение бургазлия, дядо ми е бил капитан на кораб, баща ми също е свързан с морето. Животът ми така протече, свързан с морето и с Бургас и трябва да ти кажа, че всичко, което имам – и като спомени, и въобще като живот, дължа на Бургас и на морето. За което много му благодаря.
- Кои са твоите университети, Емо?
- Морето е моят университет. Всичко, което съм научил, съм го научил от него. На морето минаха и детските, и младежките ми години. Всъщност от морето могат да се научат много неща, стига да можеш да ги забележиш.
- Можем ли да перифразираме, че ти си „момчето, което говори с морето“? Какво ти казва морето?
- Е, морето казва много неща. С едно изречение не можеш да обобщиш какво казва морето. Всеки ден то ти казва различни неща, защото то винаги е различно и може би в това му е чарът. Например, еколозите чуват, че морето вика за помощ – защото то е вече много замърсено с пластмаси, рибите изчезват, изчезва животът в морето. Ние самите го превръщаме в блато. Ето това е бедата. Мисля, че хората, които живеят до морето, не могат да оценят какво имат до себе си. Аз съм виждал в началото на сезона пострадали хора, които за няколко месеца край морето хвърлят бастуни, хвърлят патерици и се възстановяват. Това показва, че морето е жива материя, то е акумулатор, то ти дава сила да продължиш напред. Това е морето.
- Кой е най-важният урок, който си научил в живота?
- Никога да не се радваш предварително на нещо, което още не се е случило. Защото не се знае дали си спечелил, или загубил. Никога не се радвай, колкото и голямо да е това, което е дошло при тебе, защото следващото може да бъде отчайващо.
– Разкажи ни някой детски спомен – какъв хлапак беше Емануил Павлов?
- Детството ми мина край Летния театър на град Бургас. Живеехме на 500 метра от театъра и цялото ми детство мина край езерцето, край Летния театър. Бяхме една тайфа от махалата и всеки ден играехме там. Имам невероятни спомени на тия места – тогава и плажът беше друг, и градът беше друг, и морето беше друго. Просто уникално преживяване, което за съжаление никога няма да се върне. Това е моето детство. Това са първите ми десет години. Уникални са. Свободни и волни.
- Какво не ти дава мира?
- Съжалявам, че в нашата държава нещата не са такива, каквито трябва да бъдат. Някак си бавно се получава всичко. Трийсет години минаха. Но „Помогни си сам, за да ти помогна и аз“ – това казва морето, но хората явно не искат да си помогнат сами, а чакат на канапето.
- Пишеш ли?
- Предстои ми една нова книга, проза, която е с работно заглавие „Морскосиньо“, което пък показва всъщност за какво ще се разказва в нея. Това е проза, посветена преди всичко на морето, на моряците и на живота, свързан с морето. Надявам се до края на годината да мога да я издам.
- Пожелавам ти го!


Емануил Павлов

ЩАСТЛИВ ЗАР

За девет месеца на брега може да се роди човек, а в същото време в океана е достатъчно дотолкова да се изроди, че и близките му да не го познаят. Еле, ако си в някой район, където вълните са като Китайската стена и единственото забавление са двайсетте касети, които денонощно се въртят по видеото в салета. Важното е да не забравиш да говориш членоразделно. Погледът ти да не фокусира безумно дълго даден предмет и като стъпиш на земята, да престанеш с патешкото ходене, защото вълните ги няма. Иначе този начин на живот си има и предимствата: всичко, което спечелиш /по понятни причини/, е стифирано.
Стига собствениците на кораба да не ти забият някоя финансова тесла в гърба и накрая да ти останат само спомените за сините вълни, белите делфини и световъртежът за цял живот. Но ако всичко е нормално и се прибереш с девет хиляди долара, тогава и близките ти са доволни, особено жената и децата...
Ние с Янчо /съкафезника ми/ нямаме нито едното, нито другото, затова ще си ги харчим сами. Седнали сме в най-хубавата таверна. Оттук тръгнахме преди девет месеца, тук и се връщаме. Нищо сякаш не се е променило: нито интериорът с нашите гръцки статуи и лозя, нито съставът във вихъра си, само дето е полупразно, а минава полунощ и на всичкото отгоре е събота – ден за разтоварване. Определено Янчо все още не може да преодолее проблема с фокусирането, погледът му не слиза от певеца.
– Обаче, Весо – поглежда ме, – този нещо е сбъркан... Ако беше една мацка, цена нямаше да има. Я гледай певицата до него, като някое дърво стои, а нашето момче, виж какъв миксер е! Тц, тц... Дай и две водки, “Данска”!
На кого ли поръчва, около нас няма никого, освен двете момичета, които не свалят очи от нас. Сервитьорът се появява след минута и поръчвам. Браво, не е от сънливите.
– Не, не – поклаща отрицателно глава Янчо, – не са за нас. За дамите отсреща, покани ги на масата ни...
На келнера не му трябва много време, за да ги кандърдиса да седнат при нас.
– Аз съм Милка – представя се изрусената дама.
– Аз съм Морко – представя се и Янчо. – Тарифата каква е, като миналата година ли?
– Ааа... – възмущава се изкуствената блондинка. – Дефлация, стагнация, инфлация! Аа-аа...
– Миле, ти да не учиш финанси задочно? – чуди се. – Петдесетачка бива ли? – успокоява я той.
– Хи, хи, хи – опитва се да се усмихне свенливо, – виж как знаеш, а питаш... Всички сте такива, сладурковци! – поклаща заканително глава. – Какъв масаж ще ти направя!
Ох, от така изречените слова човек целият настръхва, бррр...
- А така, браво, такива работи искам да ми говориш, глупости! – окуражава я Янчо. – Само не за кораби, риби и курсове на валути, нали разбираш! – започва леко да заваля думите, седмата водка действа зле: след толкова време сух режим даже е добре. – Ей, певеца – махва с ръка, – я ела тука с певачката!
Едва ли има някакъв шанс да го чуят, двамата са в другия край на таверната. Необяснимо как, но след секунда са пред него, сякаш цялата вечер са чакали тази покана.
– Да, Янчо – покланя се певецът.
– Няма Янчо-Манчо, нали знаеш моята... Мятай я веднага! – подава му един десетак.
Има една стара гръцка песен за щастливия зар, цяла вечер може да я слуша, стига да има кой да му я пее.
– Тези що не носят още чинии, кво чакат?! – обръща се към мен.
– Стига вече с тези чинии, долар е парчето, сякаш е чешки порцелан! И в Гърция вече никой не чупи, после мязаш на току-що излязъл от мината... – опъвам се аз.
Песента свършва и дуетът е отново пред нас.
– Ти урод ли си? – забива мътен поглед в певеца Янчо.
Е, това е – същия въпрос зададе преди два дни на капитана в самолета на връщане. Стюардесата чак се изпоти! Имахме възможност един-единствен път да слезем на бряг за девет месеца, но той не пожела. Тогава панаирът се размина, но сега вече го очаквам. За мое учудване оня поклаща одобрително глава. Явно се причислява към този тип. Янчо вади нов десетак и му го тиква в джоба.
– Лапай, децата са гладни! Айде сега изкарай парчето отново, че купонът тече!
Използвам момента, докато двете ни компаньонки отиват до тоалетната: навивам го да си тръгва, щото след малко ще е в несвяст.
– Ако вършиш нещо, сега е времето, иначе само си харчиш парите... И откъде извади този безумен поглед, майка му стара! – започвам да се разстройвам. – На кораба гледаше по-добре...
– Да, да – съгласява се. – Трябва да се махам... – почти бучи. – Обаче утре сме на линия, нали? Кораво ще я подкараме!
– Има си хас, то се знае!
Двете компаньонки се връщат. Още докато сядат правя знаци на блондинката, че е време да тръгват с авера, щото може да не гушне петдесетачката. Пъргава е като пантера, само дето не го мята на гръб на излизане. Евала, кораво момиче! Оставаме сами с дружката ѝ. Тя ме гледа настойчиво, аз зяпам певеца-миксер разсеяно.
– Ами ний? – блещи големи черни очи към мен. – Няма ли да правим нещо? Мога и малко да сваля от тарифата... – предлага колебливо тя. – Рядко правя отстъпки, само защото си ми симпатичен. Ха, ха – смее се, – извади щастливия зар!
Виж ти, не беше ми се случвало такова нещо?! Този път май аз хвърлих щастливия зар... Ха-ха-ха, щастлив зар!