За Митко Джунгуров и неговите обикновени хора

Митко Джунгуров е от Бургас. Работи като преподавател по български език и литература. Пише предимно разкази, публикува в периодичния печат: в. “Литературен вестник”, списание и алманах “Море” и др. През 2018 година издава първия си сборник разкази - “Дънди на борда”.
Разказите на Митко Джунгуров са силни, защото са реални, по действителни случки, но както сам той казва: „Само документалното никога не е достатъчно да постигне завладяващата художествена идея. Само добрата измислица решава истински посланието на написаното. Тя осъвременява житейския опит и прави историята надвремева и извънвремева“. Разкази за обикновени хора, но карат читателя да се замисли, да преосмисли себе си и света си, да намери сили да се промени, ако трябва.

Роза МАКСИМОВА

- Защо решихте да издадете книга, господин Джунгуров?
- След публикации в алманах „Море”, няколко сборника и във в-к „Литературен вестник” реших, че нивото ми на разказване е достатъчно добро за книга. Освен това държах да премине книгата ми през авторитетното жури на Община Бургас, а евентуалното одобряване е достатъчен критерий за издаването. - Вие сте учител. Как ви помага професията в писането на разкази – със сюжети може би? - Аз съм учител по български език и литература. Дългогодишната работа с класически текстове изигра важна роля за вглеждането в привидно баналните житейски истории и откриването на „златната жила” в тях. Училището наистина провокира със сюжети, но е трудно един действащ учител да излезе от „кожата си”, за да напише достатъчно интригуващ разказ за себе си. В родната литература българският учител е в незавидна персонажност, пресилено клиширана, дори окарикатурявана, но никога правдиво изобразявана. Имам един-единствен такъв разказ – „Съботен сценарий” - там учителят не е в училище.
- Четейки разказите ви, имам чувството, че всички са по действителни случаи. Така ли е, или има и доза измислица?
- Убедих се, когато се впуснах в предизвикателството на писането, че когато има известен автобиографизъм, разказът става по-правдив и убедителен. Но само документалното никога не е достатъчно да постигне завладяващата художествена идея. Само добрата измислица решава истински посланието на написаното. Тя осъвременява житейския опит и прави историята надвремева и извънвремева. В този порядък понякога само един неволно дочут житейски пример може да доразвие цяла правдоподобна история. Такъв пример е разказът „Бодигард” или разказът „Криминално проявен”, който написах само заради вестникарския израз.
- За какво си струва да се пише, г-н Джунгуров? От всяка случка ли става разказ?
- Не за всичко си струва да се пише. Не е вярно, че днес се пише за всичко. Когато някой сподели, че е харесал написаното, отзвукът означава, че читателят е намерил себе си, припознал е своя свят в художествения. Трябва да се намери онзи ракурс на случилото се, за който си заслужава авторът да сподели своята житейска гледна точка. - Кой е идеалният герой според вас? Имате ли си любим герой от вашите произведения? - Героите в книгата ми са от малки деца до възрастни хора. Слава богу, не преповтарям баналния днешен литературен герой – смачкан, онеправдан, ожесточен, перманентно страдащ. Героите ми са в ситуация на изгубена хармония. Светът, в който живеят, продължава да преживява кризата на обезсилената хуманност, но героите трябва да се спасят. Дали с чужда помощ, или със собствени усилия, те търсят изхода и преподреждат наново своя си живот.
- Вашите разкази не са много къси, някои са почти новели. Има ли история, която би прераснала в по-голяма форма – повест, роман например, или вие предпочитате разказа? Защо?
- Днес наистина са модерни свръхкъсите разкази. Сред тези автори са Давид Албахари, Деян Енев, Георги Господинов. Аз обаче предпочитам разширеното повествование. Не крия, че съм повлиян от автор, който ме окуражи в писането и по-късно стана редактор на книгата ми. Това е Любов Кронева. Някои нейни разкази са по-дълги от петдесет страници. При мен те са не повече от десетина. Изкушавам се в бъдеще да опитам и друга повествователна форма, но засега е твърде рано.
- Имате ли си любим разказ – такъв, с който се гордеете особено много? Или някой, който се е получил доста трудно, така че ще помните завинаги неговото създаване?
- Много дълго писах разказа „Единак”. Няколко месеца. Тъкмо този разказ бе отбелязан като много добър в Годишния преглед на прозата в Бургас от проф. Симеон Янев. Случилото се с героя е проследено от момчешката му до зрялата възраст, сравнена с връстник. Двата разминаващи се житейски пътя показват смисленото и безсмисленото човешко съществуване. Разсъждаващият за живота герой трябва да разреши дилемата за състраданието към незаслужаващия това. Ето ключа към това: „Струва ли си човек да се трови с омраза?! Злото може да бъде възмездено. Доброто също наказва. Много по-паметно!”
- Разкажете ни за творческия си процес. Направо на компютъра ли набирате текста, или първо си водите бележки, когато ви е хрумнала мисъл – на листчета, в бележник. Имате ли си ритуали, когато пишете, любимо време от денонощието, тишина, любима музика – малките фетиши на големия писател…
- Глупаво е да се мисли, че компютърът едва ли не ти написва текста. Помня времето, когато пишехме на машина, слагахме по два листа на валяка, за да не се износи, днес тези някогашни неудобства са отживелица. Написването е финализиране на нещо дълго обмисляно и чак тогава отпечатвано. Пиша само и единствено в ранните часове на деня. Тъмно е навън, тихо е у дома и сюжетът спокойно властва в съзнанието ми, без нервността на напрегнатия и властен живот.
- Когато пишете, съобразявате ли се с читателите, с отзивите, с желанията им, или се доверявате само на фантазията си и на това, което ви е на душата?
- Съпругата ми е пишещ човек, автор на много публикации и на две книги. Тя е първият ми критик. Когато чуя от нея израза „не става”, разбирам, че съм си въобразявал за написаното. По-добре да преглътна неуспеха, отколкото да се заинатя и да продължа да тъпча на място.
- Изкушава ли ви идеята някой ваш разказ да бъде филмиран?
- Не би било лошо. Имах шанса да дам книгата си на режисьора Георги Дюлгеров и това лято се надявам да чуя мнението му. Като дългогодишен учител съм разочарован от обществената нагласа към учителя. Бих бил удовлетворен тази фалшива представа да бъде изтрита и към него да се появи ново отношение. Говоря за разказ, който може на екран да преобърне тази представа.
- Направете подарък на читателите на в. „Компас“ – разказ или откъс например.
- Ще ви предложа един съвсем нов разказ - You are the one’, who is supposed to be - „Ти си този, който трябва”:

YOU ARE THE ONE’, WHO IS SUPPOSED TO BE*

След онзи случай с тримата пияни и момичето на Весо работите на триото ни тръгнаха в съвсем нежелана посока. Свиренето по кръчмите изведнъж секна, щото онова гадно човече, домакинът, откри в пикапа един забравен кабел за микрофон и било повече от очевидно защо тонколоните са така олющени, от което последва уволнението на нощния пазач, а новият се оказа заклет трезвеник и нищо не можеше да го подкупи. Без малко и на нас достъпът до инструментите да беше отказан, ако не бе едно важно събитие, в което щяхме да бъдем главни действащи лица. Обаче покрай лошото винаги има и нещо хубаво. Гарджето на Весо. То се оказа изключително лъчезарно, но и прилепчиво създание. Тръгна като кудук след нашия барабанист и на всяка репетиция цъфваше като екзотично цвете. Посъветвахме Весо да си смени квартирата и той го направи, но това дребничко пиленце му влезе под кожата и колкото да му говорехме, мигаше на парцали и нищо не правеше по въпроса. Явно при тях отношенията бяха вече безвъзвратни. Имахме и неблагоразумието веднъж да дадем на момичето микрофон, та вече бяхме на път да се простим с досегашното си трио, колкото и да не искахме. На това отгоре институтът правеше някаква годишнина и ръководството ни извика специално, за да ни натовари със задачата да подготвим за след тържествената част няколко песни, от което да се разбере, че в института не само се учи, но и кипи културен живот. Едно е да свириш по кръчми, съвсем друго е да те осветят прожекторите на сцената. Поръчението обаче бе придружено с ултиматума да намерим и певица, защото така концертът щял добие по-друг характер. Естествено, такава можеше да бъде единствено от колежките, защото тук ни подготвяха за учители, а знае се, че в тази професия преобладават жените, мъжете винаги са малцинство.
Кръчмарското живо свирене на студентското ни аматьорско свирене бе на път изцяло да се провали, а с това и да се простим с мечтите за лични инструменти. Просто престана. Отведнъж секна парсата, редяхме се прегладнели в стола и милостивото подаяние все пак да свирим, за да се подготвяме за концерта, ни се струваше унизително и изобщо не му се радвахме. Най-смешното в ситуацията бе, че понякога ни търсеха пак от заведенията, в които бяхме вече поне веднъж свирили, а Стоян трябваше да отхвърля предложението с оправданието, че точно тази вечер сме ангажирани някъде другаде.
Случвахме и светли дни, в които Стоян се появяваше с ново парче или записи на непозната група, което внасяше разнообразие в скучните ни репетиции. Така една вечер той ни изненада със записи на изгряващата група Куин и нямаше невъзможности при него да изимитира вълшебните сола на Браян Мей. Ние също се пробвахме да изкопираме нещо, ама тяхното непонятно оперно пеене беше невъзможно за имитация. Успяхме да научим само един странен инструментал на Браян в такт валс и чакахме своя звезден час, в някой скорошен момент да го изсвирим пред публика.
Гаджето или Гарджето на Весо, така я наричахме зад гърба му, се оказа славейче и половина. Името й Славея напълно ѝ подхождаше. Направо неподозиран талант. Когато сред едно мъжко пеене се вмъкне едно тъничко, но свежо гласче, саундът изведнъж става страхотен. Без значение е дали в оригинала пеят жени, някой от нас като правеше втория глас, звученето беше изцяло друго.
Та Славея учеше в английската гимназия и за разлика от нас нямаше никакви проблеми с езика. Досега ние трябваше многократно да прослушваме записа, да пишем фонетично с български букви текста, а какво се получаваше накрая, въздържам се да кажа, поне се успокоявахме, че няма да я пеем пред англоговорящи. Гарджето се оказа не само свежо попълнение, но и нов важен член, защото текстовете вече тя ги изваждаше. И тъкмо тогава ми хрумна да си направим собствен запис, та ако попаднем на професионалист, да чуем мнението му. Към уредбите се числеше един стар, но работещ ролков магнетофон Грундиг, слагахме го в най-отдалечения край на стаята и се записвахме. После с любопитство изслушвахме записа и коригирахме баланса на свиренето и пеенето. Ако някой ни погледнеше отстрани, щеше да помисли, че сме професионална банда, която се готви за турне.
За онзи, насила наложен ни концерт, нехаехме, защото нямаше хъс в душите ни, липсваше ни живото свирене, но не само защото там печелехме пари, а защото там си бяхме ние. Сносни музиканти, но истински живеещи само с музиката. Ако се проваляхме на концерта, едва ли щяха да ни отнемат правото да свирим, нали преподавателите по два-три пъти годишно си правеха купон, ние им свирехме безплатно, кой друг щеше да го прави?!
Все така протакахме с избора на песни, въобразявахме си, че ще ни хрумне идея в някой слънчев ден и никак не очаквахме, че славейчето ще ни сервира първата песен. Появява се тя една вечер, озарява ни с чаровната си усмивка и без да каже нещо, навива на магнетофона нова лента. Джон Траволта и Оливия Нютън-Джонс. I got chills, they’`re multiplyin, and `I’m losin control. Много свежо парче. Страшен дует. Да си призная обаче на мен ми хареса най-вече заради басовата партия. Много необичайна, но главно водеща. До този момент винаги копирахме групи, в които има китари, а тук това беше различно. Стоян също хареса парчето, но въпросът бе кой от нас ще пее Траволта. Трябваше много висок мъжки глас. Ако се пее на фалцет, е рисковано, все някъде пеенето щеше да издъхне и провалът е сигурен.
Решихме първо да свалим гамите на песента, да пробваме изсвирването й, пък в хода на репетициите да преценим чий мъжки глас ще е най-подходящ за припяването на Славея. Пък тя, каквато си бе слабичка и руса, съвсем приличаше на оригиналната Оливия, защото като ни донесе снимка на двамата певци, приликата й бе повече от очевидна. Тази нова песен малко ни извади от апатията, която ни бе налегнала, защото ни липсваше онова живо свирене, а този гаден домакин бе заплашил вече с уволнение и шофьора на стола, другият ни съучастник в нощните приключения, на когото пък липсваше квартирата на Стоян като любовно убежище.
И един ден неочаквано самият домакин ни потърси. Намерил ни певица. Един такъв любезен, усмихнат, без старата надменност, без да оглежда охлузените уредби и да мърмори, та накрая изплю камъчето. Намерил ни певица. Била много свястно момиче. От малка ходела на уроци по пеене. Значи я познавате, казваме му. Да, от дете, не се смущава, на сестра ми е дъщеря. Бил й вуйчо. Сега тук, в института, учела за начална учителка. Малко е срамежлива, добавя, ама вие ще я подкрепите! Нали, момчета? На вас разчитам! От това по-неприлично предложение не бяхме чували!
Не знаехме тогава обаче, че животът ще ни сблъска с много по-гадни неща. Бъдещите герои на онзи тъжен филм за оркестъра без име тепърва щяха да преживеят унижението с натрапената им певица, пък ние нали живеехме, оглушели за другите маловажни неща от живота, готови на всякакви компромиси, че някаква девойка, неможеща да пее, едва ли особено ни интересуваше, тя щеше да се излага, не ние, нали?! Но сега бе моментът да се пазарим и Стоян добре се справи. Не беше нужно да се конфронтираме, онзи си беше интересчия отвсякъде, но за пръв път не гледаше отвисоко и дори преди да стане този разговор, изчака да свършим парчето и чак тогава отвори приказка. Ще я прослушаме, направо каза Стоян, но кажи първо ще можем ли да изнасяме апаратурата, и то без да се крием. Музиканти сме. Не сме ги откраднали. Кажи, де! Ох, ще ме вкарате в затвора, затюхка се оня. Че и пикапа на стола на това отгоре. Не знам, това наистина е невъзможно! Ако ви спре в тъмното КАТ, как ще обяснявате?! Успокой се, казва Стоян. Има начин. Ще ни извадиш от канцеларията удостоверение, че можем да ползваме колата на стола за пренасяне на уредбите. Студенти сме, които свирят. И пътуваме за концерт. А колата повече няма ние да я караме, шофьорът ще върши това. Ти ще го задължиш!
Онзи въртя, сука, строгото ръководство споменава, но накрая се съгласи. И за шофьора.
И една вечер девойката се появява. Оглеждаме я с любопитство. Добре сложена мома. Малко свенлива и малко трътлеста. По малко и от двете. Аз му казвах на вуйчо, че няма да се справя, пък той... Така започва тя представянето си. Чакай малко, Стоян я спира, нека първо те чуем, пък оценките после. Сносно си пееше момичето. Нито лошо, нито добре. Нещо по средата. И едва ли не свенливостта ѝ пречеше. Когато на сцената излезе певец и си изкара парчето, ако публиката е снизходителна за изпълнението, вотът обикновено е, а бе, става, ама... От такава оценка певецът трябва да спре да си въобразява, че има талант, по-добре с друго да се занимава. Когато нашето славейче ни запееше, притаявахме дъх, в гласа на талантливия винаги има някаква особена бленда, която е само нейна, но и никой не може да я докара. Славея си я имаше тази бленда и сравнението между натрапената певица и нашето момиче бе колкото между земята и небето. Но Стоян я похвали, малко се престара, но го направи. И дори ѝ каза кога ще е следващата репетиция. Пък като си тръгна, той ни подхвана сърдито. Абе, пичове, какво ме гледате като извънземен, бизнесът потръгна, пачките ни се трупат, вие какво искате, като не вземем момичето, пак ще подсмърчаме събота и неделя и сбогом на оръжията. И сто пъти по-фалшиво да пее, пак ще я вземем. Нали цената е свиренето по кръчмите. Как ще го изпуснем? Заради славейчето ще ни търсят повече! Сигурен съм!
Като дадохме съгласие на домакина за племеницата му, работите ни наистина тръгнаха главоломно. Не свирехме вече само събота, но и предния ден. Изглежда в този град всичко го беше ударило на живот. И за най-малкия повод – гуляй. Не можехме да смогнем на ангажиментите. И с онова девойче да дойдете, дето пее като ангелче, така искаха управителите. И ние насреща. Само дето с майка й имахме много проблеми. Че тя още ученичка, пък вече да хойка по кръчмите. Викам си, ако така я караме, до лятото фендърът може да се окаже в ръцете ми. Пък догодина и някоя мощна уредба Marshall и ела, майко, ме виж. Весо и той така мисли, а какво е в главата на Стоян – загадка. Но няма начин да не сънува някоя яка китара. Знаем си човека.
След парчето на Оливия и Траволта аз предложих една песен на LZ. Много ги харесвах. Даже в квартирата си имах техен плакат. Там певицата беше изписана с турското си име – Седае Нури. Пък сега всички я знаят като Силвия Кацарова. Нали басистът ѝ беше съпруг. Той е Кацаров. Парчето се казваше Песен в зелено. Когато тръгне младостта, защо твърдят, че е зелена..., така почваше. Много мелодична песен и с хубави вокали. Пък басът е със страхотна партия. Нали гледам по все в своя двор?!
Всъщност аз предложих и трето парче, но другите още се колебаеха. Почна да нашумява един нов състав – Сигнал. По телевизията се скъсаха да го пускат. Ама в него момчетата си падаха по кражби. Имаше едно супер парче на Юрая Хийп – Free me. Тази група Сигнал най-безсрамно си го бяха откраднали и с целия си акъл сложили един свой глупав текст – Спри се. На себе си би било честно да го кажат. Да спрат да крадат. Ама кой да ги хване?! Такива като мен ли?
С парчето за Ти си този, който трябва на Траволта и Оливия работите вървяха добре. Свирехме я вече сносно, момата пееше вярно и щом усети подкрепата ни, гласът ѝ вече не трепереше, но най-вече тя трябваше на Стоян да бъде благодарна. И сякаш все се надяваше някоя вечер той да я изпрати до тях. Ама той ръб. Нищо не подозира. Все мислех някой ден да го светна за това, ама не ми бе работа. Не спирахме да се записваме и да изслушваме записите, щото все някъде нещо не биваше, но ентусиазъм никакъв. По цяла вечер да въртиш две-три парчета. Тъпотия. Тези от професионалните групи сигурно превъртат, докато запишат най-добрия вариант. Доскучава ни. Ама славейчето ни държи в час. Все ще се понаведе, все ще хвърли някой скрит поглед, че вече взех да завиждам на Весо, че може когато си иска да целува това готино момиче. Все така си ходя сам, ама кой ми е крив?!
Остана само седмица до концерта. Из института оживление. Като никой път и домакинът остана след работа да види как пее племенницата му. А нея вечер аз за пръв път забелязах, че нейното пеене е сякаш друго. Нещо с гласа ѝ усетих. Много променлив и с фалшиви нотки. Притеснявах се от вуйчо, ми споделя тя. А от друго, питам я? Ами как ще изляза на сцената? Как? Гледам да я отпусна. С краката! И като си облечеш нещо по-ефектно, всичко ще е в ред! Че някои не слушат пеенето, а гледат друго. Отпуснаха я думите ми, но по себе си знаех, че сценичната треска не се преодолява лесно. Хубавото е, че сме група. В калабалъка не се разбира кой греши. Весо и аз като зададем ритъма, другото си идва на място.
Но тази вечер забелязах и друго. Бяхме правили пак няколко записа. На този, в който пя славейчето, саундът бе по-плътен и по-свеж. Оная нейна бленда си казваше думата. Много ми се искаше на концерта и Славея да пее, ама тя отдалеч си личеше, че не е студентка и щяхме да си имаме разправии. Споделям го за всеки случай със Стоян. Той – категоричен. В никакъв случай. Ще ни отрежат отвсякъде. Фалшиво, вярно – ще пее новата. Важното е да я виждат.
И идва денят. Имаме в културния дом една огромна зала, пък сцената – мач да играеш. Малко ще ни са слабички уредбите, предусещаме, но ще ги надуем до дупка и каквото сабя покаже. В деня тримата избръснати и издокарани, славейчето и то тук, помага с това-онова, само певицата се бави, пък преди нас се извървят последните изпълнения. Добре че навреме подредихме всичко на сцената, поне с това сме спокойни, но с Весо следим за всеки случай някой да не събори я китара, я стойка. Стоян отвън – чака я. Най-накрая и на него му светна, че момичето му е навито и последната вечер го чухме да ѝ предлага изпращане. Сигурно работите им са тръгнали. И като се появи, веднага разбрахме, че снощи не е било само изпращане. Но сега да я видим! Нали всички ще слушат пеенето ѝ. Но както се притеснявах, това се оказа. Не мога да пея, прохълцва ми. Защо? Ами нямам глас. Да не си го е изгубила по пътя, шегувам се. Онази все по-яко хълца. По него напълно ми е ясно, че сценичната треска яко я е хванала. Язък за репетициите. След половин час е свиренето. Един чай с един коняк може да я оправи. Хич не му мисля. Поръчвам във фоайето билков чай, прескачам до лавката за коняк и след пет минути насила я карам да пие. Една глътка от чая, две от коняка. Ще я напиеш, вика Стоян. Нищо ѝ няма, отговарям, по-добре пияна, отколкото уплашена. Малко по малко момичето се освести, но на мен това не е достатъчно. Привиквам с пръст Славея. Скрити двамата зад завесата, ѝ говоря, че тази вечер без нея няма да се оправим. Тя ме гледа ококорена. Просто е. Ще ти дадем микрофон и някъде отзад ще пееш. Даже твоят ще е по-силен от нейния. Оная няма да знае. И да не кажа на другите, те ще те разпознаят. Тогава вече няма да имат нищо против. Съгласна ли си?
Как няма да е съгласна. У нея музиката е като при нас. Денем и нощем. И докато се уговаряме, чуваме аплодисменти за последните и Стоян избързва да си надене китарата. Едва успявам да ѝ домъкна микрофона и да ѝ кажа да не мърда много, че да не ни провали някоя микрофония. Последен от всички вземам баса. Залата е препълнена, овации предварително, сякаш са сигурни, че ще им изпълним нещо добро. Но при нас тримата нито капка вълнение. Сякаш сме професионалисти. Подкарваме с LZ и още на припева пак ръкопляскания. Парчето е свежо и заразяващо, че от някои редове се заизправяха и даже ми се счуваха припявания. Много ясно чувах от тонколоната Славеения глас, а по погледите на Стоян и Весо, стана ясно, че и те я чуват. Пък момичето отпред се поклащаше ритмично, мислейки, че само тя пее. Все пак конякът бе подействал, защото с края на песента я виждам, че е по-отпусната и уверена. А можеше да е много по-лошо. Добре че не рискувах да я оставя без пеене отзад.
Ние не се бавим и подкарваме хита на дуета Оливия и Джон. Реакцията е много по бурна. Още като чуха I got chills, they remultiplyin и скочиха от седалките. А това на нас ни действа като наркотик. Не жалим струните и се стараем докрай. Виждам, че домакинът снима с камера и ще ми е любопитно как сме изглеждали. Да свърши и той нещо полезно. После обаче да не ни изнудва за записа. Почти цялата зала е на крака. Някои двойки дори танцят на пътеката. Ще видите, заканвам се в себе си, като ви забием последното, друго ще реагирате и точно в този момент певицата ни се препъна. Дали е искала да имитира Оливия със стъпките, дали нещо друго. Направо се сгромоляса. Естествено микрофонът отхвърча нанякъде. Но пеенето изобщо не прекъсна. Някой се притича, вдигна я, подаде ѝ и микрофона и сякаш гафът не се усети. Както си пляскаха, предните редове само за малко се умълчаха в недоумение и толкоз. Ние обаче не разсъждавахме, а свирехме. Славееният глас отзад спаси положението. Когато накрая новата се поклони, не пропусна да хвърли благодарен поглед, но не към мен, а към Стоян. На него благодареше за спасението. Ще го преживея, си казах, сега щяхме да се накрещим докрай, а никой от залата не подозираше коя ще е третата песен. Free me. На Юрая Хийп. Завъртяхме адаптерите до дупка и полудяхме. Free me, free me, why don’t you free me, free me for your spell Няма да разказвам какъв фурор беше. Залата щеше да гръмне. Наложи се на бис да повторим парчето. Но оттогава само едно ми е в главата. Бяхме си трио и така хубаво си живеехме, пък ако наистина сега станем квинтет, само аз ли ще съм без момиче?! Какво трябва да направя, а?!

*You are the one’, who is supposed to be – "Ти си този, който трябва" - песен на Оливия Нютън-Джонс и Джон Траволта