На 9 юли честваме 174 години от рождението на българския поет и писател Иван Вазов, наричан често „Патриарх на българската литература“.
Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в Сопот. Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред и патриархалността, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивостта към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Брат е на военните дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, на общественика и политик Борис Вазов, а също на доктор Кирил (Кирко) Вазов.
Поетът завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с оригинална и преводна българоезична литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към рускоезичната поезия. През 1866 г. учи гръцки и турски език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), като става негов помощник учител. Там намира богата библиотека от френскоезични и рускоезични книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие.
Поетическата дейност на младия Вазов е покровителствана от майка му Съба Вазова – общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. С тази цел през 1870 г. Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо, търговец в Олтеница. Там обаче Вазов остава верен на призванието си – научава румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух
През 1870 г. Вазов се връща в Сопот. По-късно учителства (1872 – 1873) в Мустафа паша, работи като преводач на строежа на железопътната линия Цариград – Белово (Баронхиршовата железница), усъвършенства френския език, учи немски език, опознава бита на българския селянин. През 1875 г. се завръща в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет.
След началото на Априлското въстание през 1876 г. Вазов заминава за Румъния и става секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ.
От 6 октомври 1880 г. Вазов се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия, и се включва в политическия живот като част от Народната партия. Той е назначен от генерал-губернатора за депутат в Областното събрание, след което на 12 октомври е избран и в Постоянния комитет и става негов секретар.
Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите ѝ върхове – цикълът от 12 оди „Епопея на забравените“, стихотворенията „При Рилския манастир“, „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказът „Иде ли?“ и др.