Нека не се заблуждаваме, на 24 февруари светът се събуди за една нова реалност. Преди тази дата Западът се отнасяше към Русия като към дразнител, омаловажаван от икономическия и дори военния елит като нищо повече от „гигантска бензиностанция, маскирана като нация“, по думите на Джон Маккейн, вече покойния сенатор от Аризона (Кирил Петков е цитирал Маккейн). След десетилетия на пренебрегване на проблемите на националната сигурност на Русия, Западът се сблъсква с военна инвазия в Украйна, която служи като предвестник на нова Студена война и ще определи отношенията на Русия със Запада за години напред. Нека не се заблуждаваме, на 24 февруари светът се събуди за една нова реалност. Преди тази дата Западът се отнасяше към Русия като към дразнител, омаловажаван от икономическия и дори военния елит като нищо повече от „гигантска бензиностанция, маскирана като нация“, по думите на Джон Маккейн, вече покойния сенатор от Аризона (Кирил Петков е цитирал Маккейн). Руският президент Владимир Путин беше подложен на серия от сложни психологически анализи, които омаловажаваха руските национални проблеми, представяйки ги за психотична прищявка на проблемна личност. Появилите се карикатури на руската държава и нейното ръководство, сложиха отпечатък на анализа на често изразяваната загриженост на Русия за това, което тя смята за своя легитимна национална сигурност. Това заслепи Запада за реалността на случващото се. Тъй като никой не приемаше Русия сериозно, никой не можеше да си представи мащабна сухопътна война в Европа. Затова всички бяха изненадани, когато такъв конфликт избухна. Как стигнахме дотук Откакто на срещата на върха в Букурещ през 2008г, НАТО отвори вратите за членство на Украйна и Грузия, Русия се противопоставяше яростно. Уилям Бърнс, бившият посланик на САЩ в Русия, а сега директор на ЦРУ, улови руските настроения в меморандум от февруари 2009 г.: „Не означава Не: Червените линии на Русия по отношение на разширяването на НАТО“. Русия, отбелязва Бърнс, разглежда „по-нататъшното разширяване на изток като потенциална военна заплаха“, което подклажда руските опасения, че „въпросът може потенциално да раздели страната [Украйна] на две, което да доведе до насилие или дори, според някои, до гражданска война, което ще принуди Русия да реши дали да се намеси“. Достатъчно е да погледнем какво се случи в Донецк и Луганск, както и настоящата военна операция на Русия в Украйна, за да разберем колко прозорлива е била телеграмата на Бърнс. Бърнс обаче беше пренебрегнат. Също както и Путин, който съветваше Запада още от знаковата си реч на Мюнхенската конференция по сигурността през 2007 г., в която обвини САЩ, че са „преминали националните си граници във всяко отношение“. Путин заяви: „Това се вижда в икономическата, политическата, културната и образователната политика, която налагат на други нации. Е, на кого се харесва това? Кой е доволен от това?“ Той беше посрещнат с мълчание. „Убеден съм – каза Путин на събралото се ръководство на западния свят, – че сме достигнали до онзи решителен момент, когато трябва сериозно да се замислим за архитектурата на глобалната сигурност. И трябва да продължим, като търсим разумен баланс между интересите на всички участници в международния диалог.“ В Мюнхен руският президент предупреди, че западната политика „стимулира надпреварата във въоръжаването“. Той неколкократно предупреди САЩ и НАТО, че прибързаното решение на президента Джордж Буш-младши да се оттегли от Договора за противоракетна отбрана от 1972г., а след това да разположи системи за противоракетна отбрана в две натовски държави – Полша и Румъния, представлява пряка заплаха за руската национална сигурност. През 2018 г. Путин представи нови видове руски стратегически ядрени оръжия, предназначени за преодоляване на американската противоракетна отбрана. „Никой не ни послуша“, заяви тогава Путин. „Сега вие ни чуйте.“ Обявяването на ядрените оръжия на Путин през 2018г, трябваше да предупреди Запада за един критичен аспект от личността на руския президент. „Ще трябва да оцените тази нова реалност и да се убедите, че това, което казах днес, не е блъф … повярвайте ми“, каза тогава Путин. Не не означава Не. Това беше просто послание, изложено с несложни думи. Русия не блъфираше. Въпреки това САЩ и НАТО отхвърлиха руските опасения, изхождайки от предпоставката, че техният принцип на политика на „отворени врати“ по отношение на членството в НАТО по някакъв начин надделява над руските опасения за националната и сигурност. Манипулирането на възприятията надделяваше над реалността, докато НАТО се опитваше да внуши на Русия, че тя няма от какво да се страхува, тъй като НАТО уж е отбранителен съюз. САЩ и НАТО игнорираха руската гледна точка, която посочваше бомбардировките на Белград през 1999 г., разполагането на НАТО в Афганистан през 2001 г. и намесата в Либия през 2011 г. като директно доказателство, че след края на Студената война, НАТО се е превърнал в офанзивно ориентиран военен съюз, чието присъствие по границите на Русия представлява екзистенциална заплаха. Членството на Украйна и Грузия в НАТО остана на дневен ред. Нещо повече, НАТО започна да въоръжава и обучава военните сили на тези бивши съветски републики, като ги включи в официалните си учения, които превърнаха украинските и грузинските военни сили във фактически пълномощници на НАТО. Всъщност украинските и грузинските войски, изпратени в Ирак и Афганистан, бяха под флага на НАТО. Чувствителността на Русия се засили след революцията на Майдана през 2014 г., когато проруският президент беше заменен от прозападно украинско правителство, което превърна членството в НАТО в цел. Както Бърнс беше предвидил, стремежът на Украйна към членство в НАТО притисна Русия в ъгъла, което предизвика искане от страна на Русия, представено на САЩ и НАТО през декември 2021г., в което се изискваха писмени гаранции, че Украйна никога няма да се присъедини към НАТО. Това руско искане беше пренебрегнато. Русия предупреди, че непредоставянето на исканите гаранции за сигурност ще доведе до „военно-технически“ отговори – евфемизъм за война, който Русия изпълни изцяло на 24 февруари. Къде отиваме Основният извод от развитието на ситуацията трябва да бъде, че руският президент не блъфира и че Западът би било добре да се вслушва внимателно в думите му. Когато руските войски навлязоха през украинската граница, западните дипломати и експерти обявиха, че са шокирани и ужасени. Но Русия беше ясно заявила какво иска и какви ще бъдат последиците от това, ако не успее да го постигне. Тази война беше предвидима, но само ако Западът беше слушал. Сраженията в Украйна бушуват. Не е сигурно как ще завърши тази война. Старата военна поговорка, че нито един план не оцелява след първоначалния контакт с врага, важи с пълна сила. Това, което се знае, е че САЩ и Европа налагат втори кръг от тежки санкции, предназначени да накажат Русия. Важно е да се отбележи, че всеки, който вярва, че този втори кръг от санкции ще принуди Русия да промени поведението си, ще бъде разочарован. Курсът на действие на Русия включва пълния обхват на санкциите, планирани от Запада – което не е трудна задача, тъй като имаше широки спекулации относно техния обхват, откакто през пролетта на 2021 г. за пръв път бяха отправени заплахи за санкции. Проблемът не е в санкциите, а в това, което следва. Тези санкции изчерпват възможностите, с които САЩ, НАТО и ЕС разполагат за отговор на руското нахлуване в Украйна. Те нямат план за последващи действия. От друга страна, Русия има такъв план. Тя е много ясна по отношение на бъдещето. Западът обаче отново не я слуша. Русия няма да приеме тези санкции с лека ръка. Путин даде ясно да се разбере, че Русия ще отговори със симетрични (т.е. контрасанкции) и асиметрични (т.е. кибератаки) действия, предназначени да нарушат икономиките на набелязаните държави и субекти. Русия не крие, че това е планираният от нея начин на действие, но както и при нейното „военно-техническо“ решение за Украйна, Западът пренебрегна заканата. Русия обаче не блъфира. Русия също така даде ясно да се разбере, че предпочитаните гаранции за сигурност надхвърлят предотвратяването на присъединяването на Украйна към НАТО и включват връщането на военната инфраструктура на НАТО на равнището отпреди 1997г. Накратко, всички сили на НАТО, разположени в Източна Европа, трябва да бъдат върнати в родните им бази, а двата обекта за противоракетна отбрана в Полша и Румъния да бъдат демонтирани. Това е искането, което ще определя бъдещите отношения на Русия със Запада. Вместо да се съобрази с исканията на Русия, НАТО удвоява укрепването на източния си фланг, изпращайки допълнителни сили в Полша, Румъния и Прибалтика. В отговор, Русия ще създаде ситуация, аналогична на тази в Беларус, а именно фронтово разполагане на мощни руски военни формирования в това, което на практика ще бъде милитаризирана буферна зона, отделяща НАТО от самата Русия, с изключение на руския анклав Калининград. Възникналото противопоставяне ще наподобява много Студената война, когато НАТО и водените от Съветския съюз сили на Варшавския договор се изправиха едни срещу други по границата, разделяща Източна и Западна Германия. Това е новата реалност, в която светът се събуди на 24 февруари – Студена война, която Западът нито искаше, нито предвиждаше, нито е готов да приеме. Скот Ритър е бивш офицер от разузнаването на морската пехота на САЩ, чиято над 20-годишна кариера включва дежурства в бившия Съветски съюз за прилагане на споразумения за контрол на въоръженията, служба в щаба на американския генерал Норман Шварцкопф по време на войната в Залива, а по-късно – като главен инспектор по оръжията към ООН в Ирак от 1991 до 1998 г. Източник Energy Intelligence Автор: Скот Ритър https://www.lentata.com/