Преди да е извършил и най-малкия осъдителен президентски акт, 45-ият президент на САЩ бе осъден предварително от онези, които казват, че мразят предразсъдъците. Същите медии, които покриват с кал гадната сфера и зловонните фалшификации в интернет, не се колебаят да практикуват медийна копрофагия, така сякаш най-лошите средства стават законни, за да оспорят легитимността на безбожния президент в голямата променлива традиция на моралната левица. Да уточним първо термините на дебата: може, като автора на тези редове, да не харесваш стила, думите, манталитета на американския президент, които се характеризират, казано просто, с вулгарност. Въпреки това не е забранено и дори е наложително да изпиташ чувство на бунт срещу оспорването с фашистки характер на присъдата на урните и неговата форма, която прилича на началото на гражданска война. Тази гражданска война е обявена между виртуалния свят на Холивуд и реалния свят на работниците и средните класи, които дадоха властта на Доналд Тръмп. Все още никой не знае изхода от нея. Никой не е в състояние да каже кой ще я спечели - вестителите на политическата поезия или новият герой на суровия реализъм.   Но в зората на тази безмилостна война интелектуалната и морална честност изисква да кажем, че я обявиха т.нар. антифашисти с фашистки методи, които будят отвращение.   Така Дженифър Холидей, известна чернокожа певица, дойде да обясни по телевизията защо, след като била приела, в крайна сметка отказала да пее по време на встъпването в длъжност на президента. Тя смятала, че това ще бъде момент на единство, но “не не си давала сметка, че хората не са приели резултата от изборите”. Ден след новината, че е приела, Дженифър открила хиляди отмъстителни туитове, в които я наричали “предателка на своята раса” и “негърка”. “Получих смъртни заплахи, призиви да се самоубия, беше ужасно”. Холидей с тъга констатирала, че много от тези послания идвали от нейната чернокожа общност, по-конкретно от радикалната организация Black Lives Matter, същата онази, с която президентът Обама се сближил в последните мигове от мандата си.    Гражданската война е обявена и в американските университети.   В Джорджтаун професор Ейприл Сайзмор-Барбър дори давала повече точки на студентите, посещаващи курс срещу Тръмп, предназначен да “посее семената на свободата”. Друга преподавателка тормозела колегата си мюсюлманка Асра Номани, която признала публично, че е гласувала за Тръмп: “Изхвърлих ви от човешката раса, тъй като вашият глас помогна за нормализирането на нацистите”. В същия антинацистки дух, достоен за мисълта на един Пейон или Меланшон, в кампусите демонстрират срещу идването на Хитлер в Америка. В своята чудесна статия във “Фигаро” от 20 януари Лор Мандвил описа тези чернокожи активисти от Комунистическата революционна партия, които крещят: “Не виждате ли, че Тръмп ще причини на мюсюлманите онова, което Хитлер направи на евреите!”. За щастие гадната сфера на интернет беше там в нощта на встъпването в длъжност, за да покаже делата на тези странни антифашисти, които телевизиите грижливо прикриха. Изгорени американски знамена, забулени “феминистки” или Ричард Спенсър, оратор в защита на Тръмп от White Lives Matter, жестоко пребит по време на телевизионно интервю от антифашист с качулка, който избяга безнаказано в нощта.  Въображението ми е безсилно да опише медийните коментари при невероятната хипотеза, при която вестници, артисти или ожесточени протестиращи биха оспорили още от първия ден избирането на Барак Обама. Ако бяха размахали плакати, окарикатуряващи го като убиец или изнасилвач.  В известен смисъл след изборите откриваме голяма част от причините за успеха на омразния на пресата президент.   Тръмп не е причина, а резултат.   Неговата ексцентричност и крайности съответстват на крайностите и екстравагантностите на предполагаемия лагер на доброто.  Крайностите на превръщането в жертви на расовите и сексуални малцинства.  Крайностите на незаконната имиграция. Крайностите на ксенофилията.  Налагането на неутрални тоалетни за транссексуалните.  Систематичното вменяване на чувство за вина на полицията.  Раболепният страх от радикалния ислям. Феминизмът, който се ограничава изключително до омраза към хетеросексуалния бял мъж и си затваря очите за съдбата на жените на Изток. Уморен от престъпните крайности на привидно благородните, голяма част от американския народ би предпочела вече изблиците на един привидно лош. И в това чувство на бунт, което вдъхва или би трябвало да вдъхне медийният и артистичен линч у всеки демократ, дори и да е враждебен на изумителния републиканец, в този рефлекс на естествена съпричастност към пребивания с камъни, не се ли таи интуицията, че зад това бясно оспорване на легитимността на един човек се крие подмолното оспорване на легитимността на западния човек, който не иска да умре. Авторът, Жил-Уилям Голднадел, е адвокат и писател, президент на Асоциацията "Франция-Израел". Публикуваме коментара му със съкращения. Заглавието е на “Гласове” Превод от френски: Галя Дачкова http://glasove.com