Катя ПЕНЕВА, любовен терапевт: Водим битка, в която няма победители

История с предсказуем край. Развълнува ме. Колебаех се дали да я разкажа. Беше твърде лично. Тя – млада и успяла, красива жена, останала много рано сама с две деца, и той, нейният нов любим, се бяха озовали в онези тесни и непознати, неприятни улици в живота, в които сякаш няма общо бъдеще, но няма и връщане назад. “Животът е за двама” не е романтична песен. Изправени пред първото непреодолимо препятствие, вместо да търсим съвместно решение, ние се фокусираме върху дефицитите на партньора си. Сякаш се нуждаем от оправдание за липсата си на желание да вървим заедно напред. На прага на младостта си създаваме с любов семейство, в което се раждат деца. Неизбежните проблеми на живота вместо да укрепят двойковите ни отношения, ни въвличат в още по големи битки, в които не сме партньори, а състезатели, които доказват личните си качества на терена.
Липсата на подкрепа създава ситуация на партньорска конкуренция, в която държим да наложим своето превъзходство. Така от семейни общности с ценности създаваме воюващи лагери, в които другият се оказва най-големият ни враг. „Когато не можеш да постигнеш повече от мен, за какво си ми? Присъствието ти ми тежи“. Поддържаме безсмислена конкуренция, битка, в която няма победители. Има само болезнено страдащи личности, които желаят да докажат своето превъзходство и чрез успехите си да бъдат харесани и одобрени от другия. Но никой победен не харесва шампионите, те предизвикват завист и създават почва за още по-голяма конкуренция. Така е и в съвместния ни живот. Не се опитваме да изграждаме топли и нежни взаимоотношения, а със зъби и нокти искаме да докажем своето надмощие над другия не за да го подкрепим , а за да го унижим. Грижим се повече за себе си и собственото благополучие, отколкото за успеха на крехкия друг. Не е много дълго времето, в което тази надпревара приключва. Всеки поема своя път, за да разбере, че битките ни в живота не са състезание, а болка, която е трудно да преглътнем сами. Така, останали неприютени в студената зима, търсим слънцето на топлия екватор, в който да напоим душите си. В определен етап на пътя си сме склонни да разберем, че животът ни не е сцена за личните ни изяви, а съвместно творческо изпълнение, но за това е необходимо да отдадем част от личностовия си ресурс, за да направим заедно една нова и красива пиеса. И така отново застанали на прага на поредния кръстопът, чертаем нови магистрали. Новата среща е предсказуема, но пътят отново не е гладък, често е мрачен и с много завои. Макар и въоръжени с опита на досегашните си преживявания, ние се страхуваме от непредвидимите изненади на предстоящето. Сладостта на романтичните ни очаквания бързо се превръща в третокласен път, в който не сме сигурни, че сме готови да продължим заедно.
В бронираните си души не допускаме, че можем да износим болката и проблемите на поредния приходящ любим в живота ни. Страхуваме се да приемем, че в лицето на другия няма да срещнем съвършенството, от което се нуждаем. „Искам някой да ме хване за ръката и да продължим заедно напред“ е стон. Повик, молба на хора, които се страхуват да бъдат сами, но се ужасяват от мисълта, че могат да поемат и болките и грижите на другия и да ги превърнат във взаимен успех. Страхуваме се от пореден личен провал, от бъдеще, което вместо любов ще ни донесе бремето на излъганите ни мечти. Защото сякаш все повече се нуждаем от силни, а не от нежни ръце, с които да докосваме душите си.