За Албена Борисова, за фантомите и реалността

В ежедневието си журналистката Албена Борисова се среща с известни политически лидери, с техни потомци, с престъпници и жертви, с хора, чиито съдби чакат да бъдат разказани, защото крещят от болка или несправедливост. Светът кипи от войни, терористични актове и бурни размирици, различен вид „перестройки“, пренареждащи драматично политически карти, приоритети, житейски ценности, и тя е длъжна точно и обективно да отразява всичко това.
И сякаш като контрапункт на всичко това, Албена дава воля на фантазията си, пишейки романи в стил фентъзи, магически реализъм, психологическа драма – различни определения, но предизвикващи нестихващия интерес на читателите. „Като новинари представяме живота и събитията такива, каквито са. А в литературата разказваме приказки“, казва Албена. И ни среща с Безценка, която не може да умре, с потопената в анонимност Линджа, която се бори с фантомите на миналото си, със собствените си страхове и с онова „префинено насилие, на което са способни само претенциозните интелектуалци“.
Не й дава мира завистта, „която вече се е превърнала в национален спорт. Не може да се примири „с тоталното огрубяване и склонност да отрицаваме всичко и всеки, да не признаваме авторитети, да не виждаме доброто“. И ако имаше вълшебна пръчица, би „направила така, че да няма толкова много злоба. Ако успеем поне малко да се смирим, светът ще стане по-добър“.
Петъчният ни гост днес е журналистът писател Албена Борисова.

Роза МАКСИМОВА

-Албена, вие сте журналист, но сте автор и на три книги – документално-публицистична, психологическо фентъзи и сега – роман. Писането на книги е дълъг процес, за разлика от динамичната журналистическа работа – това един вид компенсация ли е, или по-скоро себеизразяване, допълване на творческата ви същност, зов на душата? Кое ви привлича повече – журналистическата работа или писането на книги?

-Първата ми книга „Зад гърба на КГБ” е документална. Разказвам какво видях и преживях по време на престоя си в Москва в едни много бурни времена – Перестройката и войната в Персийския залив. Станах свидетел на зараждането на нова Русия. Описвам срещите си с потомците на световни лидери като Ким Ир Сен и Аугустино Нету, на българския министър-председател Андрей Луканов... Другите ми две книги са романи. „Безценка, която не можеше да умре” беше определена от едни литературоведи като психологическо фентъзи, от други като психологическа драма. Радвам се, че вече 2 г., откакто излезе на книжния пазар, тя оглавява най-коментираните книги в класацията на „Хеликон”. Третият ми роман „Фантомите на Линджа” ще видим как ще бъде определен... Дали е компенсация творческото писане? Не бих казала. Ние, журналистите, се срещаме с различни хора и съдби. Техните истории просто чакат да бъдат разказани. И докато в журналистиката точността и обективността са задължителни, в литературата можем да си дадем воля на фантазията. Както казах наскоро в интервю за телевизия BIT, като новинари представяме живота и събитията такива, каквито са. А в литературата разказваме приказки.

- Определяте стила на романа „Фантомите на Линджа“ като трънски магически реализъм. Обяснете ни това, моля. Определението „магически реализъм“ е само по себе си оксиморон. А защо трънски?

- Трънският край, от който тръгват историите на героите ми, е магически. Диви гори, абсолютна тишина, празни къщи, в които можеш да влезеш и сякаш стопаните им ще се върнат всеки момент, а всъщност те отдавна са покойници... Една такава къща описвам и във „Фантомите на Линджа”. В Трънско има и върколаци, и призраци... Такъв е реализмът на този край – наистина магически.

- Фентъзи е литературен жанр, характеризиращ се с използването на елементи от митологията, фолклора и класическите „вълшебни приказки“, а прототипът на главната героиня в романа, журналистката Линджа, е образ на реален човек. Докъде се простира действителността и къде започва магичното?

- Героите на „Фантомите на Линджа” са истински. Сменени са имената им. Е, наложи се да си доизмисля и някои истории. Но, явно героите са разпознаваеми. Защото вече започнаха да ме питат за конкретни хора - дали тях не съм описала. Няма да разкрия истинската им самоличност. Но, в крайна сметка убедена съм, че всеки читател може да намери нещо за себе си, по някакъв начин да се съпостави с героите ми. Защото романът е съвременен. А темата е насилието, което за съжаление става все по-разпространено. Не разказвам екшъни с кръв, престрелки и убийства. Става дума за онова префиненото насилие, по-страшното, на което са способни само претенциозните интелектуалци.

- Коя е битката на Линджа и каква е цената на победата?

- Битката на Линджа е битка за оцеляване срещу един деспотичен, самовлюбен писател. Тя е принудена непрекъснато да се бори с фантомите на миналото си и със собствения си страх. Самата Линджа е фантом – пише книгите на известния писател Миодраг, но никой не знае за нейното съществуване. Нима няма известни по цял свят писатели, за които съществува съмнение, че са истинските автори на книгите си?! Разбира се, в романа има и герои от магическия реализъм, наречете ги фантоми, ако искате, които помагат на Линджа...

- Ако имахте вълшебна пръчица, какво бихте направили, какво бихте променили в сегашния свят?

- Бих направила така, че да няма толкова много злоба. Ако успеем поне малко да се смирим, светът ще стане по-добър.

- Какво не ви дава мира, Албена?

- Не мога да разбера завистта, която е на всички нива и която се е превърнала в национален спорт. Не мога да се примиря с тоталното огрубяване и склонност да отрицаваме всичко и всеки, да не признаваме авторитети, да не виждаме доброто.

- Като журналист, кого от известните личности бихте искали да интервюирате? Защо?

- Като журналист, както казах и в началото на интервюто, съм се срещала с различни хора. Писала съм за престъпници, за жертвите им, за бедни, за богати, за щастливи, за нещастни. Сега съм политически наблюдател и се срещам с политици. Интервюто ми е любимият жанр. Интервюирала съм почти всички известни български политици. Щастлива съм, че имах възможност да разговарям със световноизвестни личности. Преди години съдбата ме срещна с Луиджи Перели, режисьор на легендарния италиански мафиотски сериал „Октопод”. Филма помнех от детството си и изключително много се вълнувах от срещата си с Перели. Помня като му споделих колко съм притеснена, как той ми се усмихна и ми каза: „Е, защо? Какво толкова?”. Тогава разбрах, че колкото по-голям е един човек, колкото е по-талантлив и известен, толкова по-малко има нужда да поставя дистанция. Отразявала съм холивудските звезди Вал Килмър и Скарлет Йохансон в България. Имах възможността да направя серия от интервюта с големия руски политик и бивш вицепремиер на Русия Борис Немцов. Последно разговарях с него ден преди да го разстрелят. В началото на войната в Украйна направих интервюта с лидери на двете враждуващи страни. Продължавам да се чувам с украинци и опълченци руснаци – стремя се да спазвам винаги златното правило на журналистиката, да отразявам позициите на всички страни в един спор. Много са хората, с които бих искала да направя интервюта. Научих испански, за да мога да чета Габриел Гарсия Маркес в оригинал. Ако той беше жив, щях да съм изключително щастлива да можех да направя интервю с него.

- Имате ли си златно правило в живота, Албена?

- Опитвам да съм честна пред себе си и пред хората, които обичам. И да се държа така, както бих искала да се отнасят с мене.