Искам да се разведа, но се страхувам

Катя ПЕНЕВА, любовен терапевт: Любовта не е задължение, тя е избор, който правим за себе си и отстояваме в трудностите

"Тя е добра жена, от тридесет години сме женени. Делили сме добро и зло, в едно легло спим. Не издържам, не мога да живея повече в този брак. Искам да се разведа, но се страхувам. След толкова години нямаме какво да делим освен само спомените си. Чувствам се виновен".
Сключването на брак не е самоцелно действие. Зад него винаги се крият нашите желания за един бъдещ общ живот, чиито измерения граничат по-скоро с нашите фантазии, отколкото с реалността. Бракът се приема като свещенодействие, дава сигурност, спокойствие, отговорност, а липсата му лишава взаимоотношенията ни от цялост, донякъде и от смисъл. Това от своя страна е свързано с моралните ценности, в които и двамата съпрузи са напълно отдадени един на друг и споделят своята отговорност. В консервативните общества като нашето жената се грижи за семейството и дома, а мъжът е длъжен да осигурява материалните благини и въпреки конфликтите, които са неизбежни, никога не трябва да си тръгва. И така докато смъртта ни раздели, се вкопчваме в традицията.
И ако в миналото хората са се събирали под един покрив, за да направят живота си по-поносим, то днес очакваме от брака да стане подслон на нашата автентичност. От една страна желаем свобода и лично пространство, в което да развиваме собствения си потенциал, а от друга искаме едни безропотно приемащи ни и подкрепящи ни във всички начинания партньори. Държим на сигурността в отношенията си и ги превръщаме в бетонирана писта, от която очакваме да излетим реактивно към мечтите си.
Точно това обезпечаване от своя страна налага да се наложи ясна организация с правила, които изискват спазване на дисциплина от страна на двамата партньори, а това от води до скованост в отношенията. Търсим от другия да признае нашата идентичност! Искаме ежедневно в неговите очи да припознаваме вълшебника от Оз. Готови сме да отговорим на всички потребности на партньора си, да сбъднем мечтите му, само и само за да му се харесаме и да станем неговото второ АЗ. Така бракът се превръща в една малка огледална стая, в която изолираме собствените си потребности и желания, за да ги отразим чрез поведението на другия. Капсулираме се и не допускаме чуждо присъствие.
Съвременните психолози твърдят, че проблемите в брачните отношения не идват от ежедневните разногласия, а от твърде големите очаквания, които имаме един от друг. Ние не просто искаме да сме автономни и независими в една консервативна на пръв поглед структура, ние желаем да бъдем подсигурявани от човек, който има същите човешки недостатъци и очаква същото от нас. Така вместо да постигаме баланс в отношенията си, ние се впримчваме в собствените си идеали и стремежи, делегирайки правата за осъществяването им на някой друг. Ако единият се почувства дотолкова задушен, че да отстъпи встрани, идентичността на другия е застрашена. И така в браковете, които изграждаме, вместо да създаваме, губим нашата идентичност и независимост. Другият се превръща в смисъл и в живот за нас. Ставаме като сиамски близнаци и тук разводът в лицето на хирург е поставен пред ужасяваща дилема: ако близнаците са разделени, единият или двамата могат да умрат, но ако останат заедно, със сигурност няма да могат да оцеляват живеейки в общо тяло с един организъм. Вина, угризения, страх. Хирургът чука на вратата и операцията е неизбежна. „Нека да поживеем отделно за един месец“ или „хайде да опитаме да се разделим и ако не се чувстваме добре, отново ще съберем“ са само стонове на глас, който копнее за свобода.
Никой не е умрял след развод! Точно след него предстоят множество срещи и последващи ги раздели. Все по-често ще стенем от любов и ще реанимираме, но ще ставаме по-силни защото любовта не е задължение, тя е избор, който правим за себе си и отстояваме в трудностите, които венчаят победите пред нас.