Здравка Евтимова: Разказът е като човек – не обича самота

За Здравка Евтимова и света

Всичко започва в онова далечно и прекрасно време, когато с татко ѝ си разказват истории. Той – по-кратки, а тя – дълги и предълги „патила и приключения“. След това - с влака до София и света. Разказите ѝ са за обикновени хора – за такива, които всеки ден вижда по гарите или в същия онзи влак – недоспали сутрин, уморени след тежък работен ден, угрижени или пък усмихващи се на нещо свое.
Награди, слава и внимание не я вълнуват. След поредния успех в конкурс, след завръщане от Белгия, Швеция, Китай или САЩ, най ѝ е хубаво да седне в кварталното „сбутано, олющено и разкошно кафене“ с приятели, да заведе внучките на куклен театър или да присажда дръвчета. А през нощта героите от поредния разказ или роман я повеждат в неизвестна посока, за да „намерят своето място под слънцето“ – в сърцата на читателите от цял свят.

Роза МАКСИМОВА
Снимка: Мария СТЕФАНОВА

- Винаги ли сте мечтала да станете писателка, госпожо Евтимова? Кога разбрахте, че писането е вашата страст? Как се разбира това?
- Като малко дете моят баща Васил – беше електротехник, голям майстор със златни ръце, който като всички перничани си пийваше - за да не правя пакости, все така завърташе положението, че аз му разказвах разни истории. Той разказваше и на мен, но се изхитряше, неговите бяха късички - за кончета и електротехници, а мен много тънко ме увличаше да му разправям за предълги патила и приключения. От съвсем малко дете повярвах, че това е напълно в реда на нещата, нещо като закуската сутрин, измиването на ръцете преди ядене, заспиването вечер. В нашия дом не сме наричали това писателство, а прекрасно време с тате, най-хубавото, за което може да мечтае всяко дете.
- Имате 5 романа и 7 сборника с разкази. Имате ли любима творба сред тях? Кой от тях считате за най-удачен, създаването на кой роман / разказ ще помните винаги? Защо?
- Нямам любими разкази, нито романи. Нима човек може да обича повече белите си дробове от сърцето, дясната ръка повече от лявата, едното си дете повече от другите? Написвам ги и стоят дълго под карантина. Но разказът е като човек – не обича самота. Когато след година го прочета, ако ме разтрепери, значи е добър. Но дори никак да не е добър този разказ, аз го обичам и не се отказвам от него.
- Преди да дадете дадено произведение за печат, колко пъти си го редактирате сама? Взискателна или ревнива сте към творбите си?
- Обикновено чета всичко три пъти през интервал от два - три месеца. Случвало се е обаче да напиша разказ и да го изпратя по-скоро, но това се случва много рядко. Докато помня разказа, не ми е интересно да го чета. Като си е отишъл от мене, вече е станал приятел и го поканвам в мислите си. Ако ме разлюлее – това е минута, много близка до щастието. Дай Боже всекиму!
- Кой момент от създаването на роман или разказ ви харесва повече: измисляне на образите, сюжета, бележки по него, редактиране или нещо друго?
- Когато водя бележки, след половин час ги изгубвам, най-щастливото е може би когато знаеш посоката, в която ще тръгне книгата, но книгата въобще не се интересува от твоята посока и поема по нейна пътека. Пътеката няма нищо общо с това, което сте си мислили, лъкатуши и тича където си ще. Тогава е много хубаво.
- Когато започвате нов роман, знаете ли предварително какво ще се случи, или героите сами ви водят след себе си?
- Знам какво ще се случи, но то никога не се случва. Ако се случваше, написаното щеше има формата и съдържанието на преразказ или доклад. Не намирам нищо лошо в преразказите и докладите, но е далеч по-щастливо да можеш да живееш с хората в книгата, да влизаш в къщата им, която ти си направила за тях.
- Кой според вас е идеалният литературен герой?
- Всеки герой, на когото мога да повярвам, че е истински, че живее свой живот – дори да е най-тъмният и най-отрицателният герой – е силно присъствие, което ме привлича като земно притегляне. Ако този герой може да ни позволи да надникнем в епохата, в която той живее, ако ни принуди да я допуснем в мислите си, да я оставим в кръвта си, тогава той наистина си струва да бъде помнен, анализиран, обичан или мразен. Такъв герой е далече от идеален, защото е много по-ценен от идеалното. Той е жив, а животът никога не е идеален.
- Вярвате ли, че художественото слово може да промени живота /дай боже/ към по-добро? Как?
- Ще отговоря с думите на моя баща, светъл път на душата му: „Ако разказът не ти помага да издържиш болката, няма нужда да го пишеш.“ Написаното, ако то наистина е почтено, истинско и добро, стеснява територията на унижението и насилието. Дали ще успеем да постигнем това като писатели – само времето ще покаже.
- Какво ви отнема писането на проза? Какво се налага да жертвате?
- Писането на проза за мене е спечелено за радостта време, макар че често разказите ми са тъжни. Гледам цената на книгата, изписана на задната корица и мисля за хората, които я купуват. Зная колко трудно са заработили тези пари, зная, че са ставали преди изгрев слънце, тичали са да хванат влака, метрото, автобуса, представям си как са хапвали на крак на обяд. Отговорността на писателя е тежка – книгата, написана от него, трябва да струва повече от болката в ставите и раменете, от напрежението, от задъхването, от преумората вечер, които читателят е преживял, за да отдели пари и да си купи книгата. Затова написаното в нея трябва да даде сила на читателя да победи страха, да не се разболее, да не овеси нос, да запази светлото в духа си.
- Вие сте били в различни точки на света – как повлияха тези пътувания на творчеството ви? Как /с какво/ Перник надделява над всички тях?
- Да, наистина съм ходила на различни места по света – в Ню Йорк, Шанхай, Париж, Техеран… Хората навсякъде са еднакви. Искат да бъдат щастливи, искат здраве за децата си, добро образование, достатъчно храна, искат мир и добра работа. Искат верен човек до себе си, на когото да подарят цялата си любов и с когото от време на време се поскарат. Перник е моето орлово гнездо и едновременно с това топла стая зиме, където посрещам внучките си, където с мъжа ми се готвим дълго къщата да блести, когато семействата на синовете ни идват на гости от Германия. Но Перник е най-скъп за мене заради перничаните, сред тях имам прекрасни приятели – да са живи и здрави! Тук е семейството на дъщеря ми и двете ми внучки, които са палави за девет села, да все така палави, да са живи и здрави!
- Героите на вашите произведения имат ли прототипи в живота, или са събирателни образи?
- По-скоро в онова, което пиша, попадат различни черти, постъпки, думи, които са ме развълнували, но и такива, които на пръв поглед са отлетели съвсем незабелязано. Има хора обаче, за които мисля в трудни моменти и мисълта за тях ми помага да не се пречупя. Може би цял живот пиша, без да ща, за тях, защото се надявам, че те помагат на изпадналите в беда, независимо в кой край на света ги пече слънцето. Надеждата, че е така, ме крепи.
- Каква според вас е мисията на писателя?
- С онова, което пише и с поведението си писателят да се стреми да стеснява територията на унижението и раболепието в живота ни.
- Името ви напоследък привлече вниманието на всички медии, макар че вие имате безброй награди от много години насам /включително и награда за разказа „Кръв от къртица“ през 2004 г./. Как понасяте тази популярност в последно време? Не ви ли тежи понякога?
- Обличам си старите дънки, старото палто, обувам старите маратонки и никакво медийно внимание не може да ме достигне. Аз съм човек от квартал „Изток“ на Перник, а ние от „Изток“ и на луната да се покатерим, пак ще се приберем до брега на Струма, пак ще пазаруваме от нашия супер и ще си пием кафето със старите приятели в нашето сбутано, олющено и разкошно кафене.
- Какво обичате да правите в свободното си време?
- Присаждам дръвчета, окопавам дръвчетата, пръскам ги. Водя внучките си на куклен театър и им чета приказки. Разсаждам и плевя ягоди, садя най-различни растения и им се радвам през всички сезони.
- За какво искате да пишете сега?
- Засега зная само посоката, и много се надявам да не тръгна по нея, а историята да намери свое място под слънцето и да изгради свой дом.

ОБУВКИ
Здравка Евтимова

Защото ние сме приятели, още по-големи от най-големите приятели, каза момичето сериозно. То беше на пет години, с топчесто, живо лице, с очи като стафиди, каквито продаваха на сергията до морковите, но стафидите в очите на хлапето бяха скокливи и пълни със слънце, понякога дори изглеждаха сиви като асфалта на пътя, но бяха много по-хитри от асфалта, разбира се. Хлапето донасяше вода на леля Крумана и жената му даваше круша, и то не гнила, а круша по-светла от оранжевия ѝ павилион за плодове и зеленчуци, където работеше. Човекът, който продаваше отрови за мишки и плъхове сутрин и вечер, а през останалото време: - Цигари, цигари, евтини цигари за вас! - беше бащата на момичето. Когато имаше време, той питаше: - Янице, гладни ли сте с Марко? Ами да, отвръщаше Яница, макар и да не беше гладна, защото Марко, нейният най-добър приятел, нямаше баща на женския пазар, а някъде в Мадрид. Тате, гладни сме за сладолед – подхвърляше хитро момичето. Няма сладолед, ето ви хляб и сирене. Хлапетата не казваха – „Не искаме”, а взимаха хляба и после клякаха до чешмичката, където се въртеше Шаранко – това беше страхотно куче, от което клиентите на Женския пазар изгубваха ума и дума, но Шаранко беше кротък като шараните в магазина за жива риба. Яж хляб, казваше му Яница, иначе ще си останеш малко пале и ще те гръмнат както гръмнаха брат ти. Яж, подканяше го Марко и даваше на кучето по братски половината си филия. Ти си ми най-добрият приятел – казваше Яница на Марко. Приятел от небето до земята, по-голям от оня голям шоколад, който изядохме на Коледа. Ти си ми най-големият приятел, Янице, казваше Марко. По-голям от Мадрид дето ходих при татко. Яница знае - само си мисли, че е ходил в Мадрид. Само се успокоява, че баща му им праща двеста хиляди лева на месец, защото баща му – така ѝ каза леля Рени, майката на Марко – вече ги бил забравил и си имал друга леличика, някаква испанка. Но нищо. Знаеш ли какво ще направим сега, Марко? Събуй си едната чехла. Защо? - попита момчето. Ще видиш – прошепна Яница, а стафидите в очите ѝ така светят, като че са пълни с бенгалски огън, какъвто палиха на Женския пазар точно преди Коледа. Дори на Коледа бащата на Марко не си дойде от Мадрид, но това е в друга кучешка колиба, както би рекъл Шаранко, ако можеше да говори. Той можеше, естествено, но на кучешки.
Марко имаше сини чехли, стари като онази неделя, когато баща му замина за Мадрид. Яница имаше червени чехли, скъпи от земята до небето. Яница събу едната си чехличка, На ти моята червена чехличка, обуй я, а ти ми дай твоята. И ето - по тротоара, край щайгите, до магазинчето, където продаваха риба, после край витрината на „Сортови семена” тръгнаха две хлапета, прегърнати през рамо: и двете обути с една червена чехла, и една синя. Защото сме най-големите приятели и всичко ще победим. Какви са тия глупости? - попита бащата на Яница, който тоя ден съвсем не беше продал никаква отрова за мишки и плъхове, нито „Цигари, цигари за вас!” Как може да ходите с една червена и една синя чехла? Ще ви вземат за ненормални. Защото сме приятели, по-големи от тебе и от отровата за мишки и плъхове – каза му Марко. Събувайте се веднага, заповяда мъжът. Ако те види майка ти, момиче, ще каже, че не те гледам както трябва. Изведнъж той се досети: – Гладна ли си, Янице? Той бръкна в джоба си - стотинките, които събра, не стигаха за цял хляб, но ура! Стигаха за едно кебапче от 45 стотинки при леля Кабиле. Яница, Марко и Шаранко си разделиха кебапчето; хлапетата продължиха да си ходят с една червена чехла, другата синя. И майката на Марко, леля Рени, която продаваше ядки, се хвана за главата, като ги видя. Какви са тия глупости! Какво ще каже Кабиле от месарницата, ами приятелката ми Крумана? Ще кажат, че аз съм луда да ви пускам да се разкарвате така. Защото сме приятели, мамо – рече й Марко. Приятелите са по-важни от Мадрид – обясни Яница. И са по-важни от Асен, твоя шеф. Хапнете си, деца – каза майката на Марко и им даде шепа фъстъци, толкова малка шепа, че да не забележи шефът ѝ Асен. Марко ни в клин, ни в ръкав, извика: – Аз го мразя оная човек, дето убива живата риба. Рибата трябва да е жива и да плува, а не да я трепят с чук.
…Висока жена, слаба, почти прозрачна, стоеше пред открехнатата входна врата. Тя беше красива. Август светеше хладно в прозорците отсреща, жегите избягаха някъде. В очите ѝ беше горещо, в очите ѝ юли не си беше отишъл. Тя изглеждаше дребна, болна, в полутъмната площадка на стълбището. Аз не искам да знам за него, измърмори жената. Той не струва колкото нокътя на малкия ти пръст, Марко. Не струва колкото фаса, дето някой е метнал в сянката ти. Тате умря, Марко. Тате си отиде. Ти си моят най-добър приятел. От тясното преддверие, по застлания с нов линолеум под, се дотътри куче – с къса козина, мършаво. Назад, Шаранко, извика остро мъжът. И него си кръстил Шаранко, каза тихо жената. Знаеш ли, гладна съм за сладолед… Ето. Тя събу обувката си – стара и изтъркана. Мъжът, висок, непохватен, много дълго мълча. Лицето му беше сиво като оная вечер, когато леля Рени, най-добрата продавачка на фъстъци, си замина завинаги от Женския пазар. Мъжът мълча още - дълго и сиво мълча. Изведнъж той събу голямата си обувка, сложи я на земята пред бледата, тънка жена. Янице! - прошепна той. ...Сега се сърдиш и аз не знам защо, изрича възрастната жена. Тя е слаба и чадърът ѝ е по-тежък от нея. Кожата на ръцете ѝ е сбръчкана, но очите ѝ! Те са като стафиди, но хитри стафиди, пълни със здравец и вятър. Ако питаш мене, ти никак не си едно сърдито старче, Марко. Мъжът до нея е възрастен и изглежда доста по-стар от жената. Кожата на неговите ръце също е сбръчкана. Той мълчи и се мръщи. Нали синовете честитиха рождения ти ден? - продължава старата. Тя знае, че сърцето го стяга, знае, че краката остро го болят, но мисли, че тези болни крака трябва да видят още много дни път. Вземи се в ръце, момче, продължава тя. Усмихни се. Но старецът мълчи, обръща се назад, подвиква – „Хайде, Шаранко”, на едно дребно кутре, съвсем улично и съвсем превъзходно. Гладна съм за сладолед – прошепва жената. Едва тогава по лицето му, между бръчките и бялата брада, грейва малко слънчево зайче – това е усмивката на възрастния мъж, която той се опитва да скрие в бръчките, но къде ти! Слушай какво, казва жената. Знаеш ли какво ще направим сега? Събуй си едната обувка. Онова нахално слънчево зайче не дава мира нито на бръчките, нито на бялата брада. Защо, Янице? пита старецът. На ти моята обувка. Малка е, но ти я подпети. Ето ти я. Ако ни видят синовете сега, казва Яница. Ще си рекат - защо е пуснала тате да се разкарва така! До магазина за риба бавно минават старец и старица, прегърнати през рамо. И той, и тя носят различни обувки: едната – черна, огромна, другата - кафява, малка. Август е, май ще завали скоро, но двамата въобще не щат да знаят дали ще вали, или не. Някои хора ги оглеждат, но те хич и нехаят. Слънцето се промъква през редките дъждовни капки и кацва точно на лицата им, буквално потъва в старата бяла брада на мъжа.
- Ти си ми най-големият приятел, Янице – казва изведнъж мъжът. Август вече ще си ходи, топло е, а женският пазар е едно кротко и светло място под дъжда. – И аз съм гладен за сладолед – мърмори той.
След двамата, гордо и царствено, макар че е мокро като кокошка, пристъпва превъзходното улично кутре.

Видео

Коментари

Добавете коментар

Име (задължително)

Най-четени

EVN разкри копачки на криптовалута, крали ток от тях

  • 18 Юли 2019
  • 172
Екипи на ЕР Юг разкриха 3 обекта за копаене на криптовалута, които са незаконно присъединени към електроразпределителната мрежа на дружеството. Т. нар. „майнинг“ апаратура в два от трите обекта е била монтирана в специално пригодени мобилни фургони, снабдени с климатизация, камери за видео наблюдение и СОТ.

Бургазлии почетоха рождението на Апостола

  • 18 Юли 2019
  • 144
Десетки признателни бургазлии почетоха днес, 182-та годишнина на най-великия син на майка България и Апостол на нейната свобода - Васил Левски. Пред паметник на Дякона в Морската градина звучаха пламенни слова, парадни маршове.

Без предложения за нов главен прокурор на заседанието на ВСС

  • 18 Юли 2019
  • 154
На първото от четирите заседания на Висшия съдебен съвет (ВСС) предложения за кандидатури за главен прокурор не са внесени, съобщи представляващият съвета Боян Магдалинчев.

Паметникът на Бузлуджа спечели $185 000 от американска фондация

  • 18 Юли 2019
  • 154
Паметникът на Бузлуджа ще получи безвъзмездно финансиране от 185 000 долара от американската фондация „Getty“, за да се изготви план за неговата консервация. Това съобщиха на сайта на "Проект Бузлуджа", както и в блога на фондацията.

Студенти-доброволци помагат в Спешното на УМБАЛ Бургас през лятото

  • 18 Юли 2019
  • 142
Студенти по медицина помагат през лятотото в Спешното отделение на УМБАЛ Бургас. Това е част от задължителния им стаж, но някои ще останат и след като стажът приключи - напълно доброволно и безвъзмездно.