Катя ПЕНЕВА, любовен психотерапевт: Няма как, когато ежеминутно животът ни се променя, отношенията в двойката да остават константни


Непоносима жега, а потната усмивка на продавачката приплъзваше душевното ѝ недоволство върху поредния клиент. Не се сдържах и почти формално попитах:
-Как си?
И от очакваното за мен тривиално „добре“, „горещо е“, „днес има много работа“, от устатата на уморената жена се откъсна отговор, който провокира понятията в живота ми, с които напоследък бях свикнала да жонглирам рутинно.
- Моногамия! – въздъхна тя.
Този път аз бях тази, която се почувства неловко. Думата „моногамия“ беше нарицателно. Беше се превърнала в прилагателно, което описваше целия живот на тази скрита зад тезгяха почти невидима жена.
В съвремието ни все по-често сме склонни да я свързваме с отношенията между партньори, които са сключили брак или са финансово зависими един от друг. В прагматичен смисъл това е сигурност, която ти гарантира домашен комфорт. Социално приета, толерирана от обществото форма на съжителстване. Стара, поизносена, но удобна дреха, която те обгръща от всички страни, дава ти усещане за сигурност и топлота и е по-близко до майчина прегръдка, отколкото до прегръдка на любим.
В динамичния ни свят все по-често се отнасяме с недоверие и насмешка, с пренебрежение към нещо, което само допреди половин век се приемаше за свято. Няма как когато ежеминутно животът ни се променя, отношенията в двойката да остават константни. Къде от задължение, къде от срам пред съседите, от страх и най-вече от липсата на перспектива много двойки превръщат живота си в блато, в тиня, в която постепенно затъват. Отдавна притъпено, обезличено от рутината, чувството на онази вдъхновяваща любов е останало в спомените за първата романтична среща или се е превърнало в бленуван мираж.
Дълго скривани желания, потискани от навиците, са се превърнали в рутина. Неосъзнати копнежи са преминали в недоволства, незабележимо натрупващи се в досада и скука. За много жени, посветили живота си на семейството, това носи чувство на потиснатост и пренебрежение. В голяма част от законните двойки това е глад за приключение, за възможност и някой друг да открие във вкаменилия се индивид качества на личност, които са готови да блеснат след поредната афера. Като че ли се нуждаем от точно това огледало в погледа на чуждия човек, в коeто да се огледаме с цялата си позабравена прелест.
Страшно е когато открием, че зад видимия ни реален сив, моногамен живот съществува и друг – невидим, невероятен, вълшебен свят с радости, които се изживяват само на тъмно. Свят между реалното и мечтаното, трудно достижимото щастие, в който издигаме преградата на собственото си невежество. Решили сме, че в утъпканите пътеки на брачните си отношения никога няма да открием очарованието на отдавна забравените си моногамни копнежи. Страшно ми е когато и най-красивите отношения между хората се превръщат в досада. По-скоро в нежелание да направим познатия си живот с любимия си партньор вълнуващ, без да се нуждаем от подкрепата на трети.
Не съм убедена в здравословния ефект на флирта, в шофирането на паралелни писти, което превръщаме в символ на мъжественост или равноправие, в което всеки от партньорите декларира своята независимост или по-скоро пренебрежението към чувствата на другия. Със студентско вълнение разбирам и скептично се усмихвам на онази изневяра, която влива слънчева светлина в пукнатините на брака и възкресява духа на умрялото тяло в рутинното единение между вреклите се във вярност партньори. И докато пресипваме насипните си отношения в теглилките на зададените стандарти, винаги ще бъдем нещастни, че сме моногамни, че сме незабележими. Не защото съдбата е несправедлива към нас, а защото нямаме смелостта да изградим със старите тухли мечтаното си бъдеще.