Лисабон е хамак и светещи фенери за обичащите, и магическа отвара за любов на всяко безлюбовие! Градът, който не бива да бъде пропуснат, даже и в мечтите! – казва Вили Колева, днешният ни гид из екзотичната столица на Португалия – Лисабон.
Приказно романтичен и същевременно улисан в себе си, натурален – целият в корк, емайл, ковано желязо, дърво и камък, с ексцентрично преметнато марабу от хиляди малки светлинки, от хиляди цветни гирлянди (уж за празника на св. Антонио, но всъщност кокетничи с тях целогодишно!), Лисабон те влюбва отведнъж, става твое вечно обожание! С първия си поглед запомняш исполинското му хълмисто очертание, изпълнено с щрихи от древност, бедствия и битки за щастие, от спокойствието на неговото смирено мечтание, от уюта на топлата му прегръдка, от мелодията на денонощно увеселените му малки паважни улички, ухаещи на джинджа (традиционен черешов ликьор) и портокалов цвят, от звуците на фадо в здрача му. Запомняш го и го отнасяш със себе си - като дух, като дъх, като вечност.
Лишбоа, както го наричат португалците, е разположен на 7 хълма по протежението на река Тежу – най-дългата река на Пиринейския полуостров. За своята приказна целувка с океана реката е избрала именно Лисабон, там тя се влива в Атлантика.
Това, с което градът увлекателно те понася в себе си, са тесните криволичещи улички с денонощно светещи фенери, в по-широките им части за разкош и аромат – с палмови и портокалови дървета, с опънати като чардаци гирлянди във всевъзможни цветове и стотици магазинчета за сувенири, предимно от корк и емайлирана керамика. Португалия има своите 55% от световното производство на корк, а корковото дърво там е под защита. Впечатляващи са и емайлираните керамични изделия. Рисуваният емайл е свързван с богатата орнаментална традиция, датираща от времето на маврите, която португалците са приели за своя и до днес те като реликви съхраняват сградите си, облицовани изцяло с рисувани емайлирани плочки – уникални!… И в крайна сметка, понесен от уличката, разбираш, че в Лисабон всеки път води до „мирадору“. Ако някой умее да изживява блаженство, то това със сигурност са португалците! На върха на всеки от 7-те лисабонски хълма, във всички посоки се открива панорамна гледка, която никой не си позволява да отмине, без да си вземе от нея доза наслада. Мирадору означава гледка, но думата е станала нарицателна за просторните тераси, които никога не остават без посетители от съзерцаващи, срещащи се, отморяващи, пиещи вино, разговарящи, четящи, фотографиращи, обичащи се… Усещането там е за безметежност, безвремие, без всичко друго, освен наслаждението – важна нишка от житейската философия, която местните демонстрират като съвършенство. Пиенето на вино за португалците е ритуал, който се прилага навсякъде и по всяко време. Имат огромно разнообразие от хубави сирена и вина и е прието с обяда да се взима гарафа вино, а с вечерята – в никакъв случай бутилката да не бъде една, особено ако се консумира в ритмите на фадо! Уличните заведения в най-стария квартал Алфама са предимно къщи за фадо музика и нощният живот там е изпълнен със звуци на китара и бързо преминаващи от заведение в заведение изпълнителки на португалския песенен жанр, характерен с наситено емоционалния си копнеж по недостижимото.
На пръв поглед твърде темпераментни в епоса и в общуването си, всъщност португалците са доста уравновесени, спокойни и толерантни. Подходът им към порицание е учудващо интересен – с аплодисменти и смях, докато не получат извинение! Бурните аплодисменти може да са отправени към шофьора на паркиран автомобил, препречил релсите на пълната с пътници малка трамвайна мотриса, но по нищо не става ясно, че някой там бърза за някъде, а и нервността за тях не е емоционално състояние за показ. Изглежда Бог е заложил в португалската душа повече хедонистично влечение.
В края на 18 век в по-голямата си част Лисабон е унищожен от най-разрушителното земетресение в историята на града. После претърпява пожар и три огромни вълни цунами, но и до днес живее духът му в старинните кварталчета от стръмни улички с безкрайни стълби, в средновековните замъци и кули в късна готика, в къщите с всевъзможни неправилни форми и с живописно пране по прозорците. Съчетанието с по-новите красиви сгради в стил арт нуво, улични асансьори, площади с красиви мозайки, кокетни кафенета и много улични артисти е невероятно преживяване за сетивата. Вдъхновяващи са арката Praca do Comercio, замъкът “Свети Георги”, музеят на Фадо музиката, Лисабонската катедрала Santa Maria Maior de Lisboa or Se de Lisboa, Кулата “Белем" – символ на Лисабон, Музеят на Азулежу – на изрисуваните уникални португалски керамични плочки, асансьорът “Санта Хуста”, построен в началото на миналия век от ученик на Густав Айфел, Океанариумът и др.
В непринудената градска суета, възкачваща се по светлината на хълмовете и носеща се лежерно по бреговете на Тежу, живее енигма. Тя ни привързва завинаги към себе си, подобно на всички малки катинарчета, заключени с любов по парапетите на всяка висока точка в града. Иска ти се да останеш или да се върнеш… и нищо друго!

*Ремарк, Ерих Мария - „Нощ в Лисабон”


Изглед (мирадору) от замъка “Св. Георги”. Заден план - река Тежу и мостът "25-и април"


Фасада на сграда. Емайлирани керамични плочки


Малките трамвайчета на Лисабон


Къща за фадо. Специфичната португалската китара за фадо музика


Замъкът “Св. Георги”


Асансьорът „Санта Хуста“, построен в началото на миналия век от ученик на Густав Айфел


Целувката на Тежу и Атлантика