През 2013 г. най-накрая първата цялостно завършена българска магистрала АМ „Тракия“ стана факт. На никого обаче не е известно, че на същото място преди 1800 години същата магистрала е била там, макар и наполовина по-тясна. Материалът със сигурност е по-здрав – камък. Все още са запазени участъци от нея. По онова време Римската империя свършвала там, където свършвали европейските географски познания. И обратно. Китната провинция Тракия била любима локация за почивка, за бани и санаториуми, както и поземлен фонд за ветераните от войните. В това българско изречение повечето думи даже имат римско авторство и са останали непроменени в своето значение. Както и причините да се построи същият път. Само че за сто години римляните били готови с отсечката от Виндобона, днес Виена, до Византион, днес Истанбул. Пътят бил наречен Виа Милитарис заради придвижваните безчетни легиони от Галия чак до Сирия. Паралелно с него били прокарани и всички известни днес главни пътища около цялото Средиземно море в дълбочина от 1000 километра – на север/юг, изток/запад, по диагонал и успоредно – като Виа Егнация по цялото адриатическото крайбрежие, пътят по северноафриканския крайбрежен силует, в Египет до Среден Нил, на запад до днешния Занзибар и Мавритания, в Мала Азия и Юдея, до Кавказ и Армения. В Испания, Британия, Галия, Германия. Все в същите сто години. Римляните познавали асфалта, но решили, че е по-добре и по-здраво да изградят пътищата си от камъни. Всеки камък старателно се напасвал със съседните и се набивал в грунда, който преди това се изграждал от три пласта. Пътните стандарти били спазвани в съответствие със Законите на 12-те таблици, разработени още към 450 г. пр.н.е. Пътищата били разделени на участъци: semita (пешеходни) – най-периферният участък, широк 30 см; iter – участък, в който се движели пешеходци и конници, широк 92 см; actus – участък, по който се движат каруци и колесници, впрегнати с един кон, широк 122 см; и двулентова via – основната част от пътя с широчина 244 см. Така ширината на стандартния римски път била около 10-12 метра. Често за каруците били правени и два улея с ширина между тях 143 см, станали впоследствие образец за железопътните линии. Именно на такива римски улеи в началото на 19 век Стивънсън тествал първия си локомотив. Римляните не признавали завои – пътищата им прорязвали скали чрез тунели и преминавали над клисури чрез виадукти. Пак техни думи. Пътищата имали канавки и системи за оттичане на водата. Да споменем и акведуктите, някои на три етажа – за водата, за колите и за пешеходците. На всяка миля (1,5 км) край пътя бил полаган милиарен камък, който имал пореден номер. На всеки двайсет мили покрай пътя стърчал каменен пътен знак с указание за разстояния до селищата. На всеки 50 мили имало по една пътна станция с отпочинали коне за каруци и талиги, жилище на администратора на участъка, хан, таверни. Още няколко римски думи. На всеки стотина мили възниквали тържища. Като Пизос около Пловдив и Туида под Сливен. Цялата тази информация, често по-подробна от съвременната, се съдържала в римските пътни карти – итинерарии, някои запазени и до днес. В началото на 2. век при император Траян съществували вече около 100 000 километра държавни пътища. Само 14 000 километра били построени в самата Италия. Останалите пътища били изградени в провинциите, като по този начин варварските народи били приобщавани към цивилизования свят. И не само по този начин. Което поставя основния въпрос: Кой е по-ефективен – наемният или робският труд? Въпреки, че и двата вида са използвани от римските администратори. http://www.zarata.org